— От Мерлуз. Лина е излязла от болницата много след другите. Приказвала е със своя приятелка на рецепцията. Изключи я.
— Остава графът, Адамсберг — високомерно заяви Емери. — Който не е искал да се знае кои са му деца. Не и докато е жив.
— И той не беше пред Глейо, беше под наблюдение в болницата. Само ти си видял, разбрал си и само ти си могъл да пъхнеш бележката в джоба на Данглар. Най-вероятно когато е влязъл в къщата на Глейо.
— И защо би ме било грижа, че графът е направил тези сатанински деца? Аз не съм син на Валре. Искаш ли да ми видиш гърба? Намери поне една връзка между мен и смъртта на всички тези нещастници.
— Просто е, Емери. Ужасът. И наложителното изкореняване на причината за ужаса. Винаги те е било страх и винаги те е било яд, че не притежаваш благородството на прадядо си. За зла чест са ти дали неговото име.
— Ужасът ли? — каза Емери и разтвори ръце. — И от какво, за бога? От жалкия Мортанбо, умрял със смъкнати гащи?
— От Иполит Вандермот. Виновен според теб за цялата ти некадърност. При това от трийсет и две години. Перспективата да свършиш като Режис те е преследвала, трябвало е да унищожиш онзи, който те е проклел като дете. За това „проклятие“ си бил сигурен. Защото след него си имал едно падане от колело, което за малко да те убие. Но не ми каза за това. Прав ли съм?
— Че за какво да ти разказвам за детството си? Всички деца си разбиват носовете, докато се учат да карат колело. На теб не ти ли се е случвало?
— Случвало ми се е. Но не точно след като съм бил „прокълнат“ от малкия сатанински Ипо. Не след като съм узнал за трагичното произшествие на Режис. Оттогава насетне всичко ти е тръгнало наопаки. Слабият ти успех в училище, професионалният ти провал във Валанс, в Лион, това, че си се оказал стерилен, че жена ти те е напуснала. Страховете ти, малодушието ти. Ти не си маршал, какъвто баща ти е искал да станеш, не си дори войник. И това фиаско за теб е истинска драма, която върви на все по-зле. Но за тази драма не си виновен ти, Емери, Ипо е в основата й, защото те е „проклел“. Забранил ти е да имаш потомство, попречил ти е да имаш щастлив живот или славен живот, което за теб е едно и също. Ипо е източникът на нещастието ти, на несретата ти съдба, Ипо и до днес те ужасява.
— Бъди разумен, Адамсберг. Кой би се страхувал от този дегенерат, който говори наопаки?
— Мислиш ли, че трябва да си дегенерат, за да произнасяш думите отзад напред? Разбира се, че не. Трябва да притежаваш специална дарба. Сатанинска. Ти знаеш това, както знаеш, че Ипо трябва да бъде унищожен, за да оцелееш ти. Ти си само на четирийсет и две години, можеш да започнеш живота си отначало. Откакто е заминала жена ти и откакто преди три години Режис се е самоубил, като те е хвърлил в паника, това ти е идея фикс. Защото ти си човек на фикс идеите. Салонът ти в стил ампир например.
— Най-обикновена почит, ти не можеш да разбереш.
— Не, мегаломания. Безупречната ти униформа, чиито джобове никаква бучка захар не бива да деформира. Стойката ти на горд воин. Има само един виновник за това, което смяташ за несправедливо, непоносимо, срамно и главно опасно поражение — Иполит Вандермот. И проклятието му може да се обезсили само със смъртта му. Щеше да е случай на законна невротична самоотбрана, ако не беше убил още четирима души.
— В такъв случай — каза Емери, като отново се отпусна на стола си — защо просто да не убия Ипо?
— Защото се боиш повече от всичко да не те обвинят за смъртта му. И това е разбираемо. Защото тук всички си спомнят детството ти, падането ти от колелото след проклятието, когато си бил на десет години, омразата ти към Вандермотови. Трябва ти алиби, за да се чувстваш в пълна безопасност. Алиби и виновник. Нужна ти е обхватна и изобретателна стратегия, като в Ейлау. Добре обмислена стратегия, единствено средство за победа, като на императора, два пъти по-могъща армия. Иполит Вандермот е десет пъти по-силен от теб. Но ти си потомък на маршал, за бога, и можеш да го размажеш. „Ще позволиш ли на тези хора да те разкъсат?“, както би казал императорът. Не, естествено, че не. Но при условие че ще изгладиш и най-малката неравност по пътя си. Необходим ти е един маршал Ней, който да окаже подкрепа, когато врагът заплашва десния фланг на Даву. Затова си отишъл да видиш Дени.
— Отишъл съм да го видя ли?
— Преди една година си вечерял у графа с някои големци, с доктор Мерлуз, виконт Дени, разбира се, оценителя от Еврьо, и някои други. На графа му е прилошало и ти си го придружил до спалнята му с помощта на доктор Мерлуз. Мерлуз ми го разказа. Мисля, че нея вечер си се запознал със завещанието.