— Много по-добре е — каза Адамсберг.
— Да — потвърди Церк.
Адамсберг никога не се притесняваше, когато настъпеше мълчание, и не притежаваше компулсивния инстинкт да го нарушава на всяка цена. Ни най-малко не се чувстваше неловко. Синът му като че ли бе оформен по същия тертип, а Мо беше твърде впечатлен, за да подхване разговор. Иначе беше от другия отбор.
— Да не сте диаболист? — попита той с тъничко гласче.
Адамсберг го изгледа в недоумение, докато с мъка дъвчеше рибата си. Няма нищо по-плътно и сухо от тона, за това мислеше комисарят, когато Мо му зададе въпроса.
— Не разбрах, Мо.
— Обичате ли да играете на диаболо?
Адамсберг отново поля ястието си с доматен сос и реши, че да си диаболист и да играеш на диаболо трябва да означава за младежите от квартала на Мо „да играеш с дявола“.
— Понякога се налага — отвърна той.
— Но не играете професионално?
Адамсберг спря да дъвче и отпи глътка вода.
— Мисля, че не говорим за едно и също. Какво разбираш под „диаболо“?
— Играта — обясни Мо и се изчерви. — Двойния гумен конус, който завъртате на въженце с помощта на две пръчици — добави той, имитирайки жеста на играча.
— Ясно, диаболо — потвърди Адамсберг. — Не, не играя на диаболо. Нито на йо-йо.
Мо отново заби нос в чинията си, разочарован от проваления си опит, и затърси друг клон, на който да се закачи.
— Наистина ли държите на него? Искам да кажа, на гълъба.
— И на теб, Мо, са ти завързали краката. И ти си едно ранено гълъбче.
— Кои са ми ги завързали? — попита Мо.
— Силните на деня, на които си им паднал на мушката.
Адамсберг стана, повдигна единия край на окачената за вратата завеса и се загледа в притъмняващата градина. Лусио седеше на стола си с вестник в ръка.
— Ще трябва да помисля малко — каза той и тръгна да обикаля около масата. — Двама навлеци са се мотали днес насам. Не се безпокой, Мо, имаме малко време, навлеците не са дошли за теб.
— Ченгета?
— По-скоро свързани с министерството. Искат да разберат какво ми се върти из главата по повод на братята Клермон-Брасьор. Има една история с връзки за маратонки, която ги безпокои. Ще ти обясня по-късно, Мо. Това е единственото им слабо място. Изчезването ти ги е хвърлило в паника.
— Какво търсят насам? — попита Церк.
— Ще им се да проверят дали нямам документи, които да доказват, че неофициално разследваме братята. Тоест да влязат в къщата, докато ни няма. Мо не може да остане тук.
— Тази вечер ли трябва да си тръгне?
— По всички пътища има патрули, Церк. Трябва да помислим малко — повтори той.
Церк дръпна от цигарата си намръщено.
— Ако дебнат на улицата, няма как да качим Мо в кола.
Адамсберг продължаваше да обикаля масата, откривайки у сина си възможности за бързо действие и дори за прагматизъм.
— Ще минем от страната на Лусио и оттам на задната улица.
Адамсберг застина на място и се заслуша в шума на смачкана трева, който идеше отвън. Веднага след това на вратата се почука. Мо вече бе станал с чиния в ръка и се бе оттеглил към стълбището.
— Ретанкур — обяви силният глас на лейтенанта. — Може ли да вляза, господин комисар?
Адамсберг вдигна палец, за да насочи Мо към избата, и отвори. Къщата беше стара и лейтенантът се наведе, за да не се удари в горния праг на вратата. Кухнята изглеждаше по-тясна, когато Ретанкур беше вътре.
— Важно е — каза тя.
— Вечеряли ли сте, Виолет? — попита Церк, целият светнал при вида на лейтенанта.
— Няма значение.
— Ще претопля яденето — каза Церк и веднага се отправи към фурната.
Гълъбът заподскача по масата и застана на десет сантиметра от ръката на Ретанкур.
Май ме позна. Изглежда възстановен.
— Да, но не лети.
— Не е ясно дали причината е физическа или психическа — уточни Церк много сериозно. — Изнесох го в градината, но той взе да кълве и си остана там, сякаш не помнеше, че може да лети.
— Хубаво — каза Ретанкур и седна на най-здравия стол. — Промених плана ви за проследяването на братята Клермон.