— Два пъти го сънувах. Сънувах и един кон само с три крака.
Данглар потръпна и почти му се пригади.
— Елате да седнете — каза Адамсберг и полека го задърпа за ръкава.
— Язди го черен мъж — продължи Данглар. — Удря ме, аз падам, умирам и това е всичко. Знам, господин комисар, ние не вярваме на сънища.
— Тогава?
— Тогава аз всъщност задвижих нещата, като ви разказах историята за Неудържимата армия. Иначе щяхте да си останете на вашата незадържана армия и всичко щеше да спре дотам. Обаче аз отворих забранената кутия ей така, за удоволствие, от много ерудиция. Предизвиках я. Затова Елекен ще ми види сметката там. Той не обича да се майтапят с него.
— Сигурно не обича. Не го виждам като майтапчия.
— Не се шегувайте, господин комисар.
— Не говорите сериозно, нали, Данглар? Не вярвате в тази история, нали?
Данглар разтърси меките си рамене.
— Разбира се, че не. Но лягам и ставам с тези мисли.
— За първи път се боите от нещо друго, освен от себе си. С което враговете ви стават двама. Твърде много, Данглар.
— Какво предлагате?
— Да тръгваме за натам следобед. Ще вечеряме в ресторанта. И ще пием добро вино.
— А ако пукна?
— Тогава ще му мисля.
Данглар се усмихна и вдигна променен поглед към комисаря. „Тогава ще му мисля“. Този отговор му допадаше, тъй като рязко слагаше край на жалбите му, сякаш Адамсберг бе натиснал копчето „стоп“ и изключил страховете му.
— В колко часа? — попита майорът.
Адамсберг погледна часовниците си.
— Елате у нас след два часа. Поискайте от Фроаси два нови мобилни телефона и издирете името на някой добър ресторант.
Когато комисарят се прибра, къщата беше излъскана, кафезът на Елбо готов, саковете почти пълни. Церк тъкмо тикаше в сака на Мо цигари, книги, моливи, кръстословици. Мо го наблюдаваше, сякаш гумените ръкавици, които носеше, му пречеха да помръдне. Адамсберг знаеше, че статусът на издирван от полицията, на преследвано животно, още през първите дни парализира естествените телесни реакции. След месец човек внимава да не вдига шум, докато ходи, след три месеца започва да сдържа дишането си.
— Купих му и ново йо-йо — обясни Церк. — Не е толкова качествено като неговото, но не можех да отсъствам твърде дълго. Лусио ме замести, като се настани в кухнята с радиото си. Ти знаеш ли защо мъкне със себе си това радио, което само пращи? Нищо не се разбира.
— Защото обича да чува човешки гласове, но не и това, което казват.
— Аз къде ще бъда? — плахо попита Мо.
— В една барака извън града, наполовина от бетон, наполовина от дъски, чийто обитател беше убит съвсем неотдавна. Така че е запечатана от жандармерията. По-добро убежище няма и да намериш.
— Но какво ще правим с печатите? — попита Церк.
— Ще ги сваляме и слагаме. Ще ти покажа как става. Тъй или инак, жандармерията няма никаква причина да ходи там.
— Защо е бил убит стопанинът? — попита Мо.
— Един вонящ местен великан го е нападнал, тъй нареченият Елекен. Не се безпокой, на теб нищо няма да ти се случи. Защо си купил цветни моливи, Церк?
— В случай че иска да рисува.
— Хубаво. Ще искаш ли да рисуваш, Мо?
— Не, не мисля.
— Хубаво — повтори Адамсберг. — Мо тръгва с мен в служебната кола, в багажника. Пътуването ще трае около два часа и вътре ще е много горещо. Ще имаш вода. Ще издържиш ли?
— Да.
— Ще чуваш гласа на още един човек, на майор Данглар. Не се бой, той е в течение на бягството ти. Всъщност сам се досети и аз нищо не можех да направя. Но още не знае, че те взимам с нас. Ще узнае обаче съвсем скоро, Данглар е блестящ ум, той предусеща и отгатва почти всичко, дори смъртоносните намерения на Господаря Елекен. Ще те оставя в празната къща, преди да влезем в Ордебек. Церк, ти идваш с другата кола и останалата част от багажа. Понеже знаеш да си служиш с фотоапарат, ще кажем, че си дошъл на стаж по фотография и в същото време работиш на свободна практика по поръчка, която налага да обикаляш наоколо и да правиш снимки. Примерно за шведско списание. Трябва да измислим обяснение за отсъствията ти. Освен ако не се сещаш за нещо по-добро?
— Не — просто отвърна Церк.
— Какво би могъл да снимаш?
— Пейзажи? Църкви?
— Банално. Измисли друго. Някакъв сюжет, който обяснява присъствието ти на полето или в гората, ако те изненадат там. Оттам ще минаваш, за да отидеш при Мо.