— Цветя? — каза Мо.
— Изгнили листа? — предложи Церк.
Адамсберг постави пътните чанти до вратата.
— Защо искаш да снимаш изгнили листа?
— Нали ти искаш да снимам нещо.
— Но защо „изгнили листа“?
— Пожълтели, есенни, изгнили. Защото има какво да се снима. Знаеш ли какво става в изгнилите листа? Само в десет квадратни сантиметра изгнили листа? Вътре ще намериш насекоми, червеи, ларви, газове, спори на гъби, птичи изпражнения, корени, микроорганизми, семена. Правя репортаж за живота в изгнилите листа за „Свенска Дагбладет“.
— „Свенска“ какво?
— Шведски вестник. Нали това искаше?
— Да — отвърна Адамсберг и погледна часовниците си. — Мини с Мо и багажа през Лусио. Аз ще паркирам зад къщата му и щом дойде Данглар, ще те предупредя, че тръгваме.
— Радвам се, че отиваме там — каза Церк с наивната нотка, която често се долавяше в изговора му.
— Кажи го на Данглар. Той никак не се радва.
Десет минути по-късно Адамсберг излизаше от Париж по западната магистрала, майорът седеше до него и си вееше с карта на Франция, Мо лежеше свит в багажника с възглавница под главата.
След четвърт час комисарят се обади на Емери.
— Тъкмо тръгвам — каза му той. — Не ме очаквай преди два часа.
— Ще се радвам да те видя. Кучият син от Лизийо е бесен.
— Мисля да се настаня в ханчето на Лео. Някакви възражения?
— Никакви.
— Добре. Ще я предупредя.
— Няма да те чуе.
— Въпреки това.
Адамсберг прибра телефона и натисна газта.
— Необходимо ли е да карате толкова бързо? — попита Данглар. — Половин час по-рано или по-късно…
— Карам бързо, защото е горещо.
— Защо излъгахте Емери, че ще пристигнем след два часа?
— Не задавайте толкова въпроси, майоре.
XIX
На пет километра от Ордебек, докато преминаваше през селцето Шарни ла Вией, Адамсберг намали скоростта.
— Сега, Данглар, трябва да свърша нещо, преди да вляза в Ордебек. Предлагам ви да ме изчакате тук, връщам се след половин час.
Данглар поклати глава.
— Като не знам нищо, няма да съм натопен.
— Нещо подобно.
— Много мило, че ме пазите. Но когато ме накарахте да напиша фалшивия рапорт, ме натопихте до гуша в комбините си.
— Никой не ви е молил да си тикате носа в тях.
— В задълженията ми влиза да поставям предпазни бариери по пътя ви.
— Не ми отговорихте, Данглар. Да ви оставя ли тук?
— Не, идвам с вас.
— Може би няма да ви хареса това, което ще последва.
— И без това вече не харесвам Ордебек.
— И грешите. Очарователен е. Като стигнете в града, виждате голямата църква на хълма, града в подножието му, дървените къщи… Ще ви хареса. Полята наоколо са изрисувани във всички отсенки на зеленото и върху това зелено са поставили сума ти неподвижни крави. Не видях нито една крава да помръдне, питам се защо.
— Защото трябва да ги гледате по-дълго.
— Сигурно.
Адамсберг бе разпознал местността, описана от госпожа Вандермот, къщата на съседите Ебрар, гората Вигар, стария пункт за вторични суровини. Премина, без да спира, покрай пощенската кутия на Ербие, продължи още стотина метра и зави наляво по каменист селски път.
— Ще влезем отзад, през малката горичка.
— Къде ще влезем?
— В къщата, която е обитавал първият убит, ловецът. Ще действаме бързо и безшумно.
Адамсберг продължи да кара по една едва проходима пътека и спря под дърветата. Бързо заобиколи колата и отвори багажника.
— Всичко е наред, Мо, отиваш на хладно. Бараката е на трийсет метра навътре в гората.
Данглар мълчаливо поклати глава, като видя младежът да се измъква от багажника. Мислеше, че са го евакуирали в Пиренеите или че вече е в чужбина с фалшиви документи, като виждаше докъде е стигнал Адамсберг. Оказа се още по-лошо. Да мъкнат Момо със себе си му се стори далеч по-безотговорно.
Адамсберг сне печатите, вкара вътре багажа на Мо и бързо огледа къщата. Една светла стая, почти чиста спалничка и кухня, от която се виждаше зеленото с шест или седем крави отгоре му.
— Хубаво е — каза Мо, който бе виждал полето веднъж, и то набързо, и нито веднъж морето. — Виждат се дърветата, небето и нивите. Я — каза той внезапно, — това крави ли са? Ей там? — добави той, като се залепи за прозореца.