— Опасен ли е?
— Напротив. Изпада в ужас, когато някой се приближи до него, и цялото семейство застава зад гърба му. Убеден е, че тялото му е наполовина направено от глина.
— Ти ми спомена за това.
— От ронлива глина. Антонен вярва, че ще се счупи, ако го ударят по-силно. Напълно побъркан е. Иначе изглежда нормален.
— Работи ли нещо?
— Прави нещо на компютъра си, без да излиза от къщи. Не се учудвай също, ако не разбереш всичко, което казва най-големият, Иполит, когото всички наричат Ипо, та накрая започват да го оприличават на хипопотам. Което всъщност му отива на външния вид, ако не на килограмите. Когато му скимне, изговаря изреченията си наопаки.
— На срички?
— Не, буква по буква.
Емери млъкна, поразмисли, после като че ли се отказа да обяснява и извади лист и молив от чантичката си.
— Представи си, че иска да каже: „Добре ли сте, господине?“. Тогава ще се получи ей това — и Емери се зае да изписва буква по буква върху листа: „Енидопсог етс ил ербод?“.
После подаде листа на Адамсберг, който го разгледа, изумен. Данглар бе отворил очи, заинтригуван от появата на ново интелектуално предизвикателство.
— Че то трябва да си гений, за да правиш това — намръщено каза Адамсберг.
— Ами той е гений. Всички в семейството са гении, всеки посвоему. Затова ги уважават тук и гледат да стоят настрани от тях. Все едно са свръхестествени същества. Някои смятат, че би трябвало да се отървем от тях, други казват, че е твърде опасно да ги закачаме. С всичките си таланти Иполит никога не си е търсил работа. Грижи се за къщата, за зеленчуковата градина, за овощната градина, за птиците. Живеят малко по системата на самозадоволяването.
— А третият брат?
— Мартен не е толкова впечатляваш, но недей да се заблуждаваш. Той е тънък и дълъг като кафява скарида. С големи лапи. Събира от полето и гората всякакви насекоми — скакалци, гъсеници, пеперуди, мравки, знам ли… За да ги яде. Много е противно.
— Сурови ли ги яде?
— Не, готви ги. Като основно ястие или като гарнитура. Гнус. Обаче си има клиентела в областта, за конфитюра от мравки. Заради лечебните му свойства.
— Цялото семейство ли ги яде?
— Главно Антонен. В началото Мартен започна да събира насекоми заради него, за да му заздрави глината. Която се нарича „анилг“ на езика на Иполит.
— А момичето? Освен че е видяла Неустрашимата армия?
— Друго няма. Само дето разбира без проблем обърнатите изречения на брат си Ипо. Не е толкова сложно, колкото да ги съставиш, но си иска все пак доста акъл.
— Приемат ли посетители?
— Много са гостоприемни, стига да поискаш да им отидеш на гости. Отворени, по-скоро весели, дори Антонен. Хората, които се боят от тях, разправят, че тази сърдечност е престорена и служи, за да те привлече, а влезеш ли веднъж, загубен си. Мен те не ме обичат заради това, което ти казах, и защото ги смятам за смахнати, но ако не им говориш за мен, всичко ще е добре.
— Кой е бил интелигентен? Бащата, майката?
— Нито един от двамата. Вече си видял майката в Париж, ако се не лъжа. Тя е съвсем обикновена. Кротка такава, помага в стопанството. Ако искаш да й доставиш удоволствие, занеси й цветя. Обожава това, защото онзи садист мъжът й никога не й е купувал. После ги суши, като ги окача с главата надолу.
— Защо казваш „садист“?
Емери се изправи с гримаса.
— Иди първо да ги видиш. Но преди това — добави той с усмивка — мини по пътя за Боневал, вземи шепа пръст и си я сложи в джоба. Разправят, че това предпазва от магическите способности на Лина. Не забравяй, че това момиче е вратата в стената, която разделя живите от мъртвите. С шепа пръст в джоба можеш да си спокоен. И понеже нищо не е толкова просто, гледай да не се приближаваш на по-малко от метър до нея, защото казват, че от по-близо подушва пръстта от пътя за Боневал. А това не й харесва.
Докато вървеше към колата заедно с Данглар, Адамсберг попипа джоба на ризата си и се запита кое му бе подсказало да вземе малко пръст от пътя за Боневал. И защо я бе оставил в джоба на ризата си.
XXII
Адамсберг чакаше пред офиса на адвокатите — кантора Дешан и Булен — на една стръмна уличка в Ордебек. Изглежда, където и да се намираше човек в градчето, виждаше в сянката на ябълковите дървета превърнати в статуи крави. Лина щеше да излезе всеки момент и нямаше да има време да види как някоя ще помръдне. Може би от тази гледна точка би било по-рентабилно да наблюдава само една, а не да съзерцава цялото поле.