— Не знам къде е „Синия глиган“ — казваше Лина.
— Срещу цветния пазар, на две крачки оттук. Не е скъпо и готвят много вкусно.
— Срещу пазара е „Бягащия глиган“.
— Именно, бягащия.
— А не син.
— Не, не син.
Докато вървяха заедно по уличките, Адамсберг осъзна, че желанието му да я изяде надделява над желанието му да спи с нея. Тази жена неимоверно му отваряше апетита, като му напомняше огромното парче пухкав и топъл кекс с мед, което един ден като дете бе изгълтал у една своя леля в Елзас. Избра маса до прозореца и се запита как би могъл да проведе приличен разпит на топло парче кекс с мед — леля му го наричаше куглоф — точно като цвета на косата на Лина, която падаше на едри букли върху раменете й. Рамене, които комисарят не виждаше добре, защото Лина носеше дълъг шал от синя коприна — странна приумица насред лято. Адамсберг не бе подготвил първата си фраза, предпочиташе да я види и да импровизира. Сега, когато Лина блестеше срещу него с целия си светъл мъх, вече не успяваше да я свърже с черния призрак на Неудържимата армия, с девойката, която е станала свидетел на ужаса и го предава по-нататък. Което тя правеше. Дадоха си поръчката, после зачакаха в мълчание, като си отчупваха малки хапки хляб. От време на време Адамсберг й хвърляше бърз поглед. Лицето й беше все така светло и приветливо, но тя не правеше усилие да му помогне. Той беше ченге, тя бе задвижила истинска буря в Ордебек, той я подозираше, тя знаеше, че я мислят за луда — такива бяха простите параметри на ситуацията. Той се обърна и погледна към дървения бар.
— Може и да завали — каза накрая.
— Да, на запад небето притъмнява. Може да завали през нощта.
— Или довечера. Всичко тръгва от вас, госпожице Вандермот.
— Казвайте ми Лина.
— Всичко тръгва от вас, Лина. Не говоря за дъжда, а за бурята, която се е разразила в Ордебек. И още никой не знае кога ще свърши бурята, колко жертви ще вземе, нито дали няма да се обърне срещу вас.
— Нищо не е тръгнало от мен — каза Лина и подръпна шала си. — Всичко идва от Месни Елекен. Тя премина и аз я видях. Какво искате да направя? Имаше четирима сграбчени, ще има четири смърти.
— Но вие заговорихте за това.
— Този, който види Армията, е длъжен да говори, длъжен е. Вие не разбирате. Откъде сте?
— От Беарн.
— Ясно, не можете да разберете, наистина. Това е Армия от северните равнини. Тези, които са видени, могат да се предпазят.
— Сграбчените ли?
— Да. Затова трябва да се говори. Рядко се е случвало сграбчен да се освободи, но се е случвало. Глейо и Мортанбо не заслужават да живеят, но имат един последен шанс да се измъкнат. И имат право на този шанс.
— Лична причина ли имате да ги мразите?
Лина изчака да донесат ястията, преди да отговори. Очевидно беше гладна или имаше желание да хапне, та гледаше храната с много пламенен поглед. На Адамсберг му изглеждаше логично една толкова апетитна жена да изпитва толкова откровен апетит.
— Не лична — каза тя и веднага се зае с чинията си. — Всички знаят, че двамата са убийци. Всички се опитват да ги избягват и никак не се учудих, когато ги видях в ръцете на Месни.
— Като Ербие?
— Ербие беше отвратително същество. Непременно трябваше да стреля по нещо. Но на него му хлопаше дъската. А на Глейо и Мортанбо не им хлопа. Те убиват, защото им изнася. Несъмнено са по-лоши от Ербие.
Адамсберг се опита да се храни по-бързо от обикновено, за да влезе в ритъма на младата жена. Не искаше да се озъби срещу нея с полупълна чиния.
— Но казват, че за да видиш Неудържимата армия, също трябва да ти хлопа дъската. Или просто лъжеш.
— Мислете каквото искате. Факт е, че я виждам, и нищо не мога да направя по въпроса. Виждам я на пътя и съм на пътя, при положение че стаята ми е на три километра оттам.
Сега Лина топеше в сметановия сос парченца картофи, като влагаше в това действие учудваща енергия и напрежение. Някаква почти смущаваща жадност.
— Може да става дума и за видение — подзе Адамсберг. — Видение, в което са замесени лица, които мразите. Ербие, Глейо, Мортанбо.
— Знаете ли, ходила съм на лекар — каза Лина, като здравата дъвчеше. — В болницата в Лизийо ми правиха какви ли не физиологични и психиатрични изследвания в продължение на две години. Феномена ги интересуваше заради света Тереза, разбира се. Вие търсите рационално обяснение, но аз също съм търсила такова. Обаче няма. Не откриха липса на литий или на други вещества, заради които виждате Дева Мария тук и там или чувате гласове. Обявиха ме за уравновесена, стабилна и дори много разумна. И ме оставиха на съдбата ми, без да стигнат до някакви заключения.