— А до какви трябваше да стигнат, Лина? Че Неудържимата армия съществува, че наистина минава по пътя за Боневал и че вие наистина я виждате?
— Не мога да твърдя, че съществува, господин комисар. Но съм сигурна, че я виждам. Колкото и назад във времето да се връщаме, винаги е имало някой, който е виждал Армията да минава през Ордебек. Може би тук във въздуха се носи някакъв древен облак, някакъв дим или хаос, или спомен. Може би минавам през него, както се минава през мъгла.
— И как изглежда Господарят Елекен?
— Много е красив — бързо отвърна Лина. — Със сериозно и прекрасно лице, мръсни руси коси, които падат до раменете на бронята му. Но ужасяващ. Ами то е — добави тя по-тихо и колебливо, — защото кожата му не е нормална.
Лина замлъкна и набързо привърши чинията си много преди Адамсберг. После се облегна на стола, по-сияйна и напълно успокоена след хранопоглъщането.
— Вкусно ли беше? — попита Адамсберг.
— Страхотно — отвърна тя благодушно. — Не бях идвала тук. Не ни е по кесията.
— Ще вземем сирене и десерт — прибави Адамсберг, който желаеше младата жена да достигне до пълно блаженство.
— Първо си дояжте — каза тя мило. — Вие не ядете бързо. А разправят, че полицаите всичко вършат на тъгъдък.
— Аз нищо не върша на тъгъдък. Дори тичам бавно.
— Истината е — каза Лина, — че когато за пръв път видях да минава Армията, никой никога не ми беше говорил за нея.
— Но казват, че в Ордебек всички знаят за нея, без някой да им е разправял каквото и да било. Че тук човек научава за нея с раждането си, с първата глътка въздух, с първото засукано мляко.
— Не и вкъщи. Родителите ми винаги са живели изолирано. Сигурно вече са ви казали, че баща ми не беше свят.
— Да.
— Истина е. Когато разказах на майка ми какво съм видяла — а по онова време много плачех, — тя реши, че съм болна, че страдам „от нерви“, както казваха по онова време. Никога не беше чувала за Месни Елекен, баща ми също не беше чувал. Впрочем той често се връщаше от лов по пътя за Боневал. А всички, които са чували за тази история, никога не минават оттам нощем. Дори тези, които не вярват, избягват да го правят.
— Кога беше този първи път?
— Когато бях на единайсет години. Случи се два дни след като сцепиха с брадва главата на баща ми. За мен един плаващ остров — каза тя на сервитьорката — с много счукани бадеми.
— С брадва ли? — каза Адамсберг смаяно.
— Като на прасе, точно — каза Лина и спокойно изимитира действието, като удари по масата с острата страна на дланта си. — Един удар по черепа и един по гръдната кост.
Адамсберг отбеляза пълната липса на емоция и си каза, че неговият кекс може да не е толкова мек.
— После дълго сънувах кошмари, лекарят ми предписваше успокоителни. Не заради разполовения ми баща, а защото мисълта, че мога пак да видя конниците, ме ужасяваше. Разбирате ли, те са изгнили, като лицето на Господаря Елекен. Развалени — добави тя с лека тръпка. — И на мъжете, и на животните им липсва по някой крайник, вдигат страховит шум, но виковете на живите, които мъкнат със себе си, са още по-зловещи. За мой късмет нищо не се случи през следващите осем години и аз реших, че ми е минало, че просто като дете съм страдала „от нерви“. Но на деветнайсет години я видях отново. Разбирате ли, господин комисар, това не е някаква забавна история, не е история, която бих измислила, за да се похваля. Това е ужасяваща фаталност и аз на два пъти исках да се самоубия. После един психиатър от Кан успя да ме убеди да живея въпреки всичко, въпреки Армията. Тя ме притеснява, досажда ми, но вече не ми пречи да си гледам живота. Мислите ли, че мога да си поискам още малко бадеми?
— Разбира се — каза Адамсберг и вдигна ръка да повика сервитьорката.
— Няма ли да е много скъпо?
— Полицията ще плати.
Лина се засмя и размаха лъжичката си.
— Веднъж полицията на нас да плати, а не ние на нея. Глобите за неправилно паркиране имам предвид. Шегувам се.
— Да, разбира се — усмихна се Адамсберг. — Извинете ме, не съм особено бързомислещ. Имате ли нещо против да ми разкажете още нещо за баща си? Разбра ли се кой го е убил?