— Никога.
— Подозираха ли някого?
— Разбира се.
— Кого?
— Мен — каза Лина и отново се засмя. — Когато го чух да крещи, изтичах на етажа и го заварих в стаята му целия окървавен. Брат ми Ипо, който беше само на осем години, ме видя с брадвата и го каза на жандармите. Не съзнаваше какво прави, просто отговаряше на въпросите им.
— Как така с брадвата?
— Бях я вдигнала. Жандармите помислиха, че съм изтрила дръжката, защото намериха само мои отпечатъци. Накрая Лео и графът се застъпиха за мен, та ме оставиха на мира. Прозорецът на стаята беше отворен, за убиеца беше много лесно да избяга оттам. Никой не обичаше баща ми, точно както никой не обичаше и Ербие. Всеки път, когато изпадаше в криза, хората казваха, че куршумът се е завъртял в главата му. Когато бях дете, не разбирах.
— И аз не разбирам. Какво се е въртяло?
— Куршумът. Майка ми твърди, че преди Алжирската война, когато се е омъжила за него, бил, общо взето, свестен човек. След това го ранили в главата и не могли да извадят куршума. Обявили го за негоден за пехотата и го прехвърлили в разузнавателен отряд. Оставям ви за малко. Ще изпуша една цигара отвън.
Адамсберг също излезе и извади от джоба си смачкана цигара. Сега виждаше от съвсем близо косите й с цвят на кекс с мед. Бяха много гъсти за жена от Нормандия. Видя и луничките върху раменете й, когато шалът й се свлече, а тя бързо се загърна отново с него.
— Биеше ли ви?
— А вашият биеше ли ви?
— Не. Той беше обущар.
— Това няма нищо общо.
— Няма.
— Не ме е докосвал. Но братята ми ги смилаше от бой. Когато Антонен беше бебе, го хвана за крака и го хвърли по стълбите. Ей така. Четиринайсет фрактури. Една година прекара целият в гипс. Мартен пък не ядеше. И тайничко хвърляше храната си в кухия металически крак на масата. Веднъж баща ми го хвана, накара го да извади залците с въдица и го принуди всичко да изяде. То се беше вмирисало, разбира се. Ей такива неща.
— А най-големия? Ипо?
— Още по-лошо.
Лина загаси цигарата си на земята и изрита фаса в канавката. Адамсберг извади мобилния си, втория, тайния, който вибрираше в джоба му. Идвам довечера, дай адреса. ЛВ.
Веранк. Веранк, който щеше да дойде и да му отмъкне кекса под носа с нежното си лице и момичешките си устни.
— Няма нужда, всичко е наред — отвърна Адамсберг.
— Всичко не е наред. Дай адреса.
— По телефона не може ли?
— Дай адрес, мамка му.
Адамсберг се върна на масата и неохотно написа адреса на къщата на Лео. Настроението му се развали. На запад се трупаха облаци, довечера щеше да вали.
— Неприятности ли?
— Един колега идва — отвърна Адамсберг и прибра телефона си в джоба.
— Така че непрекъснато ходехме у Лео — подхвана Лина без връзка. — Тя ни отгледа, тя и графът. Казват, че Лео няма да оживее, че машината е повредена. И че вие сте я намерили. И че е говорила малко с вас.
Адамсберг извади от джоба си химикалка и написа върху хартиената си салфетка „машина“. Дума, вече произнесена от лекаря с рибешкото име. Дума, с която пред очите му се появяваше лека мъгла и може би някаква мисъл в мъглата, но не знаеше каква. Сгъна салфетката и вдигна поглед към Лина. Занесен поглед на човек, току-що станал от сън.
— Баща си видяхте ли го в Армията? Когато бяхте на единайсет години?
— Имаше един „сграбчен“, да, мъж. Но имаше огън и много пушек, а той притискаше ръце към лицето си и крещеше. Не съм сигурна, че беше той. Но предполагам, че да. Във всеки случай разпознах обувките му.
А втория път имаше ли „сграбчен“?
— Една възрастна жена. Познавахме я, нощем хвърляше камъни по щорите на къщите. Сипеше проклятия, плашеше кварталните хлапета.
— В убийство ли беше обвинена?
— Нямам представа, не мисля. Може би съпругът й, той почина доста отдавна.
— А тя умря ли?
— Девет дни преди появата на Армията, кротко, в леглото си. После Месни повече не мина. Допреди месец, когато я видях.
— А четвъртият сграбчен? Не го ли познахте? Мъж, жена?
— Като че ли мъж, но не съм сигурна. Защото един кон беше паднал отгоре му и косите му горяха, така че, нали разбирате. Не се виждаше добре.
Тя постави ръка на кръглото си коремче, сякаш за да оцени с опипване толкова бързо погълнатата храна.