Беше 4:30 ч, когато Адамсберг се прибра в ханчето на Лео. Усещаше тялото си леко измъчено след борбата, която бе водил с желанията си. От време на време вадеше хартиената салфетка, поглеждаше думата „машина“ и я прибираше в джоба си. Абсолютно нищо не му говореше. Ако вътре имаше някаква мисъл, то тя бе потопена много надълбоко, заклещена под някоя морска скала, замаскирана с букет от водорасли. Някой ден щеше да се откачи и колебливо да се отправи към повърхността. Адамсберг не познаваше друг начин на разсъждение. Можеше единствено да чака, да хвърля мрежата си върху повърхността на водата и да гледа вътре.
В ханчето Данглар готвеше с навити ръкави под внимателния поглед на Церк и го поучаваше.
— Много рядко се случва — казваше Данглар — малкото пръстче на крака да е добре оформено. Обикновено то е криво, свито, без да говорим за нокътя, който е несъразмерно малък. Сега, като станаха златисти от едната страна, можеш да ги обърнеш.
Адамсберг се опря на вратата и се загледа в сина си, който изпълни нарежданията на майора.
— От обувките ли е?
— От еволюцията. Човекът ходи пеш по-малко, последният пръст атрофира и е на път да изчезне. Един ден, след няколко стотици хиляди години, ще остане само късче нокът, закачено за края на ходилото ни. Като у коня. Обувките, разбира се, допринасят.
— Същото е с мъдреците ни. Те вече няма къде да растат. Тясно им е.
— Именно. Малкото пръстче е донякъде мъдрецът на ходилото.
— Или мъдрецът е кутрето на устата.
— Да, но като се каже така, по-трудно се разбира.
Адамсберг влезе и си сипа чаша кафе.
— Как мина? — попита Данглар.
— Облъчи ме.
— Със злосторни вълни?
— Не, с медоносни. Доста е пълна, зъбите й са изпъкнали, обаче ме облъчи.
— Лоша работа — изкоментира Данглар неодобрително.
— Не мисля, че някога съм ви разправял за куглофа с мед на леля ми, който ядох като дете. Но е точно това — висок метър и шейсет и пет куглоф с мед.
— Не забравяйте, че тази Вандермот не е с всичкия си.
— Възможно е. Но не й личи. Тя е зряла, но се държи като дете, бъбрива е, но внимава какво говори.
— И евентуално има грозни пръсти на краката.
— Умалели — допълни Церк.
— Все ми е тая.
— Чак пък толкова — изсумтя Данглар. — Обаче щом е така, вече не ставате за разследването. Оставям ви вечерята и поемам щафетата.
— Не, в 7 часа отивам при братята. И, майоре, Веранк пристига довечера.
Без да бърза, Данглар изсипа половин чаша вода върху парчетата пиле, захлупи ги и намали газта.
— Ще ги оставиш да къкрят един час — каза той на Церк, преди да се обърне към Адамсберг. — Нямаме нужда от Веранк, защо сте го повикали?
— Сам се повика и без всякаква причина. Според вас, Данглар, защо една жена ще се наметне с шал в такова време?
— Заради дъжда — каза Церк. — Идват облаци от запад.
— За да прикрие някакъв дефект — обясни Данглар. — Цирей или знака на дявола.
— Все ми е тая — повтори Адамсберг.
— Тези, които виждат Неудържимата армия, господин комисар, не са благотворни соларни същества, а мрачни и вредни души. Облъчен или не, не го забравяйте.
Адамсберг не отговори и отново извади книжната салфетка.
— Какво е това? — попита Данглар.
— Дума, която не ми говори нищо. Машина.
— Кой я е написал?
— Ами аз, Данглар.
Церк поклати глава, сякаш прекрасно разбираше за какво иде реч.
XXIII
Лина го въведе в главната стая, в която трима мъже го очакваха прави и предпазливи, строени покрай голяма маса. Адамсберг бе помолил Данглар да го придружи, за да установи лично облъчването. Лесно разпозна най-малкия брат, Мартен, онзи, който беше дълъг, тънък и кестеняв като изсъхнал клон и когото бяха принудили да изгълта вмирисаната храна, натъпкана в крака на масата. Иполит, най-големият, беше около четирийсетгодишен и имаше широка руса глава, като доста приличаше на сестра си, но без сияйната съставка. Беше висок и стабилно сложен и му подаде голяма и леко безформена ръка. В края на масата Антонен ги гледаше как се приближават и в очите му се мяркаше страх. Кестеняв и мършав като брат си Мартен, но по-пропорционален, той бе скръстил ръце на корема си в защитна поза. Той беше най-младият, направеният от глина. Около трийсет и пет годишен. Тревожни очи, които изглеждаха прекалено големи на фона на тясното лице. От скритото в един ъгъл на стаята кресло майката само им кимна. Бе сменила блузата на цветя със стара сива риза.