— Емери нямаше да го поканим — обясни Мартен, придружавайки думите си с бързите и отсечени жестове на дълъг скакалец. — Но с вас е различно. Чакахме ви за аперитива.
— Много мило — каза Данглар.
— Ние сме мили хора — потвърди Иполит по-спокойно, докато поставяше чашите на масата. Кой от вас двамата е Адамсберг?
— Аз — каза Адамсберг и седна на стар стол, чиито крака бяха завързани с връв. — А това е моят помощник майор Данглар.
Впоследствие забеляза, че всички столове са подсилени с връв, несъмнено, за да не се счупят и Антонен да не падне. Пак за това най-вероятно на рамките на вратите бяха залепени каучукови ленти. Къщата беше голяма, мебелирана оскъдно и с евтини предмети, с талашит вместо дърво и почти голи стени. Под неуплътнените врати духаше. Освен това в стаята се чуваше такова свистене, че Адамсберг инстинктивно сложи пръст в ухото си, за да провери дали пищенето от предишните месеци не се бе завърнало. Мартен се спусна към една затворена ракитова кошница.
— Ще я изнеса навън — каза той. — Много шум вдигат, пък всеки не е свикнал.
— Това са щурци — тихо обясни Лина. — Има трийсетина в кошницата.
— Мартен наистина ли ще ги изяде довечера?
— Китайците как ги ядат — рече Иполит. — А китайците винаги са били по-умни от нас, открай време. Мартен ще направи от тях пастет с кайма, яйца и магданоз. Аз по̀ ги харесвам, като направи киш.
— Месото на щурците заздравява глината — добави Антонен. — Слънцето също, но трябва да се внимава да не я изсуши прекалено.
— Емери ми обясни. Отдавна ли имате този проблем с глината?
— Откакто навърших шест години.
— Само мускулите ли са засегнати или и сухожилията, и нервите?
— Не, всъщност засегнати са костите, на някои места. Но мускулите са закачени за костите и на глинестите места по-трудно работят. Затова не съм много силен.
Иполит отвори нова бутилка и сипа порто в чашите — стари бурканчета от горчица, потъмнели или зле измити. Занесе една на майка си, която не бе мръднала от ъгъла си.
— Иварпо ес ещ — изрече той с широка усмивка.
— Ще се оправи — преведе Лина.
— Как го правите това? — обади се Данглар. — Четете отзад напред ли?
— Достатъчно е да прочетете една дума на обратно в главата си. Как е цялото ви име?
— Адриен Данглар.
— Неирда Ралгнад. Красиво звучи това, Ралгнад. Виждате, че не е трудно.
И ето че за пръв път Данглар се почувства победен от един превъзхождащ го ум или поне от едно негово неимоверно разраснало се разклонение. Победен и за кратко огорчен. Талантът на Иполит сякаш помиташе класическата му, лишена от изобретателност и въображение култура, поради което той изпи портото си на екс. Долнопробно порто, със сигурност придобито за малко пари.
— Какво очаквате от нас, господин комисар? — попита Иполит с широката си усмивка, която произвеждаше ефект по-скоро приятен, дори жизнерадостен, и все пак смътно зловещ. Може би защото му бяха останали някои от млечните зъби, заради които денталната му линия бе много неравномерна. — Да ви кажем какво сме правили в деня на смъртта на Ербие? Кога беше това всъщност?
— На 27 юли.
— В колко часа?
— Не се знае точно, тялото е било намерено много по-късно. Съседите са го видели да заминава към 6 часа вечерта. От дома му до параклиса да кажем, че е четвърт час, тъй като е трябвало да бута мотопеда си последните трийсет метра. Значи, убиецът го е очаквал там около 18:15. И да, искам да знам къде сте били.
Четиримата братя и сестрата се спогледаха, сякаш им бяха задали особено тъп въпрос.
— Но за какво ви е да знаете? — попита Мартен. — Ако ви излъжем, какво ще направите?
— Ако ме излъжете, ще ви заподозра в убийство, задължително.
— Но как ще разберете?
— Аз съм ченге, чувам лъжи с хиляди. С течение на времето човек, ще не ще, се научава да ги разпознава.
— По какво?
— По погледа, по мигането, по жестовете, по вибрациите на гласа, по скоростта на говора. Все едно че сте започнали да куцате, вместо да вървите нормално.
— Например — предположи Иполит, — ако не ви гледам в очите, значи, лъжа?
— Или обратното — усмихна се Адамсберг. — Двайсет и седми е било вторник. Бих искал Антонен да започне пръв.