— Добре — каза младежът и отново скръсти ръце на корема си. — Аз не излизам почти никога. Искам да кажа, че за мен навън е опасно. Работя вкъщи за магазини за антикварни вещи. Не е кой знае каква работа, но все пак е работа. Във вторник никога не излизам. Вторник е пазарен ден и има голяма навалица до късния следобед.
— Не е излизал — намеси се Иполит и напълни единствената вече празна чаша на масата, Дангларовата. — Нито аз. Икчисв емхяб кут.
— Казва, че всички сме били тук — каза Лина. — Но това не е вярно, Ипо. Аз останах до късно в кантората, за да довърша едно досие. Имахме да подготвяме голямо експозе за края на месеца. Прибрах се, за да ви направя вечеря. А Мартен мина през офиса следобеда, за да остави мед. Носеше си кошниците.
— Така е — потвърди Мартен, който чупеше дългите си пръсти, за да ги накара да изпукат. — Ходих да събирам насекоми в гората вероятно докъм седем часа. После вече е много късно, гадинките се прибират в дупките си.
— Е онряв.
— След вечеря, когато няма нищо по телевизията, често играем на домино или на зарове — каза Антонен. — Забавно е — уточни той простодушно. — Но онази вечер Лина не можеше да играе с нас, защото преглеждаше досието си.
— Ен е авоклот онсеретни зеб яен.
— Стига, Ипо — бързо го помоли Лина. — Комисарят не е дошъл, за да се забавлява с теб.
Адамсберг ги огледа петимата — свитата в стола си майка, сияйната сестра, която ги издържаше и хранеше, и братята, трима гении полуидиоти.
— Комисарят знае — каза Иполит, — че Ербие са го очистили, защото беше пълен боклук и най-добър приятел на баща ни. Той умря, защото Месни бе решил да го сграбчи. Ако искахме, можехме да го убием много по-рано. Не разбирам само защо Господарят Елекен сграбчи баща ни преди трийсет и една години, а Ербие толкова години по-късно. Но не е наша работа да се произнасяме за плановете на Елекен.
— Лина казва, че убиецът на баща ви никога не е бил открит. И от вас ли, Ипо? Нали вие сте заварили Лина с брадвата в ръка?
— Убиецът — отвърна Ипо, като описа кръг във въздуха с деформираната си ръка — идва незнайно откъде, от черния дим. Никога няма да узнаем, както и за Ербие и другите трима.
— Те ще умрат ли?
— Разбира се — каза Мартен и се изправи. — Извинявайте, но е време за масажа на Антонен. Когато удари седем и половина. Не е хубаво да пропускаме часа. Но вие продължавайте, това няма да ни пречи да слушаме.
Мартен извади от хладилника буркан с жълтеникава смес, докато Антонен деликатно си сваляше ризата.
— Това е главно сок от жълта млечка и мравчена киселина — обясни Мартен. — Малко щипе, но е много добро средство за изсмукване на глината.
Мартен започна внимателно да нанася мехлема върху костеливия гръб на брат си и по разменените погледи Адамсберг разбра, че са наясно с нещата — нито един от тях не вярваше, че Антонен е наполовина направен от глина. Но се преструваха, успокояваха и лекуваха брат си. Който се бе начупил на хиляда парчета, когато като бебе баща му го хвърлил по стълбите.
— Ние сме мили хора — повтори Иполит и приглади с ръка дългите си руси и малко мръсни коси. — Но няма да плачем за баща ни, нито за мръсниците, които Лина е видяла в Армията. Забелязахте ли ръцете ми, господин комисар?
— Да.
— Роден съм с по шест пръста на всяка ръка. С по едно кутре в повече.
— Ипо е истинска сензация — усмихна се Антонен.
— Не е много често, но се случва — каза Мартен, който сега бе преминал към лявата ръка на брат си и втриваше мехлема на точно определени места.
— Шест пръста на ръцете, това е знакът на дявола — додаде Ипо с още по-широка усмивка. — Тука така разправят. Как може да вярват в такива глупости!
— Вие пък вярвате в Армията — обади се Данглар, като поиска с поглед разрешение да си налее още един пръст от портото, което беше направо отвратително.
— Знаем, че Лина вижда Армията, това е друго. Щом я вижда, значи, я вижда. Но не вярваме в знаци на дявола и други глупости.
— Но в мъртвите, които се разхождат на кон по пътя за Боневал, вярвате.
— Майор Данглар — каза Иполит, — мъртвите могат да се завърнат, без да са изпратени от бог или Дявола. Впрочем техният Господар е Елекен. А не Дяволът.
— Точно така — каза Адамсберг, който не искаше Данглар да влиза в полемика за Армията с Лина.
От няколко минути той не следеше добре разговора, тъй като се опитваше мислено да произнесе името си отзад напред.