— Неудържимата армия ли? — попита Данглар.
— Да.
— Как звучи на обратно?
Иполит твърдо поклати глава.
— Не, никой няма право да произнася името на Армията на обратно.
— Разбирам — каза Адамсберг. — Колко време след завръщането ви от замъка умря баща ви?
— Тринайсет дни.
— От удар с брадва в главата.
— И в гръдната кост — весело уточни Иполит.
— Животното пукна — потвърди Мартен.
— Заради куршума — промърмори майката.
— В крайна сметка — обобщи Иполит — Лина не трябваше да ми дава Шишко. Нищо нямаше да се случи, ако не ми го беше дала.
— Не можеш да й се сърдиш — каза Антонен, като благоразумно сви рамене. — Лина е прекалено мила, това е.
— Всички сме мили — обяви Иполит и поклати глава.
Лина се изправи, шалът се свлече на пода и тя тихо извика. С кавалерски жест Данглар го вдигна и го метна на раменете й.
— Какво ще кажете, майоре? — попита Адамсберг, докато бавно вървяха по пътя към ханчето на Лео.
— Възможно семейство от убийци — спокойно обяви Данглар. — Сплотено, скрито от външния свят. До един побъркани, гневни, изтормозени, свръхнадарени и страхотно симпатични.
— Имам предвид облъчването. Доловихте ли го? Макар че, когато е с братята си, тя стои настрана.
— Долових — призна Данглар с половин уста. — Медът върху гърдите й и тъй нататък. Обаче това е опасно облъчване. Инфрачервено или ултравиолетово или черна светлина.
— Казвате това заради Камий. Но Камий вече ме целува само по бузите. С онази точно насочена целувка, която ме уведомява, че вече няма да спим заедно. Това е безмилостно, Данглар.
— Скромно наказание, като се има предвид нанесената щета.
— И какво според вас да направя, майоре? Да седна под ябълката и да я чакам с години?
— Ябълката не е задължителна.
— Да не забележа приказната гръд на тази жена?
— Това е думата — съгласи се Данглар.
— Момент — каза Адамсберг и се спря. — Послание от Ретанкур. Нашият рицар пори водите на мегалодонските пропасти.
— Бездни — поправи го Данглар, като се наведе към екрана на телефона. — И няма дума „мегалодонски“. Освен това рицарят не пори водите.
— Сп 1 се прибрал много късно вечерта пожара, не бил информиран. Държание почти нормално. Може би потвърждава не замесен. Но бил изнервен.
— Как точно иснервен? — написа Адамсберг.
— Изнервен се пише със „з“.
Не ми досаждайте, Данглар.
— Уволнил една камериерка.
— Защо?
— Дълго за обясняване, без значение.
— Обяснете все пак.
— Сп 1 дал захар лабрадор, когато се прибрал.
— Какво им става на хората, Данглар, та все дават захар на кучетата?
— Дават им, за да спечелят обичта им. Продължавайте.
— Лабрадор отказал. Камер отвела животното и дала захар.
— Пак отказано. Камер критикува захар. Сп 1 я уволнява същата вечер. Затова изнервен.
— Защото жената не успяла даде захар?
— Без значение. Вече казах. Край.
Церк се приближаваше към тях с големи крачки, преметнал през рамо фотоапаратите си.
— Графът мина, иска да те види след вечеря, в десет часа.
— Спешно ли е?
— Не каза. По-скоро изкомандва.
— Що за човек е?
— Веднага се разбира, че е граф. Възрастен, елегантен, плешив и носи старо работно яке от син док. Майоре, опекох пилето.
— Сложи ли сметана и подправки?
— Да, най-накрая. Занесох на гълъбчето, много му хареса.
— Какво се оказа всъщност, хубаво ли рисува?
— Не особено. Но крава много трудно се рисува. По-трудно от кон.
— Да го изгълтаме това пиле, Данглар, и да вървим.
XXIV
Привечер Адамсберг спря колата пред желязната ограда на замъка на графа, който се издигаше навръх хълма срещу град Ордебек. Данглар извади голямото си тяло от автомобила с необичайна ловкост и на мига щръкна пред сградата, вкопчил ръце в железните пръчки. Адамсберг прочете на лицето му чиста радост — лишено от меланхолия състояние, в каквото Данглар много рядко изпадаше. Комисарят хвърли поглед на големия, изграден от светли камъни замък, който несъмнено представляваше за помощника му нещо като кекс с мед.