— Размених няколко реплики с този лекар.
— Не се учудвам. Понякога той е истински кинсърм, но невинаги.
— Харесвате ли думите на Иполит, господин графе? — попита Данглар.
— Наричайте ме Валре, ще е по-лесно за всички. Познавам Ипо от люлката му. И намирам, че този термин е доста сполучлив.
— Кога се е научил да произнася думите на обратно?
— На тринайсет години. Той е изключителен човек, братята и сестра му също. Лина излъчва някаква съвършено необичайна светлина.
— Която не убягна на комисаря — каза Данглар, когото сочният вкус на калвадоса след гледката на замъка бе успокоил окончателно.
— А на вас ви убягна, така ли? — учуди се Валре.
— Не ми — призна Данглар.
— Чудесно. Как намирате калвадоса?
— Съвършен.
Графът топна бучка захар в чашата си и изискано я засмука. Адамсберг се почувства обсаден отвсякъде от бучки захар.
— Винаги сме пили този калвадос с Лео. Трябва да знаете, че бях страстно влюбен в тази жена. Ожених се за нея и семейството ми, което съдържа голям брой кинсърми, повярвайте ми, ми извади душата. Бях млад, слаб, отстъпих и две години по-късно се разведохме. Може да ви се стори странно — продължи той, — впрочем все ми е едно как ще ви се стори, но ако Лео оживее след раната, нанесена й от този отвратителен убиец, отново ще се оженя за нея. Решил съм, стига тя да се съгласи. И ето тук очаквам вашата намеса, комисар.
— Да го заловя.
— Не, да съживите Лео. Не мислете, че това е някаква внезапно дошла на стареца идея фикс. Повече от година разсъждавам по въпроса. Надявах се, че ще накарам доведения си син да ме разбере, но случаят е безнадежден. Така че ще го направя без неговото съгласие.
Графът се изправи с мъка, отиде, опирайки се на бастуна си, до каменната камина и хвърли вътре две големи цепеници. У него все още имаше сили, най-малкото достатъчно, за да се реши на подобен странен брак между двамата почти деветдесетгодишни старци повече от шейсет години след първия им съюз.
— Шокира ли ви подобен брак? — попита той, като се върна при гостите си.
— Ни най-малко — отвърна Адамсберг. — Дори на драго сърце бих присъствал, ако ме поканите.
— Ще ви поканя, комисар, ако я извадите от състоянието й. И вие ще го направите. Лео ми се обади един час преди да я нападнат. Беше очарована от вечерта, прекарана с вас, и мнението й ми е достатъчно. Има някаква съдбовност във всичко това, простете ми тази баналност. Ние всички сме малко или повече фаталисти, ние, които живеем близо до пътя за Боневал. Вие и само вие успяхте да я извадите от афазията й и да я накарате да говори.
— Само три думи произнесе.
— Знам кои. Колко време прекарахте до нея?
— Почти два часа, струва ми се.
— Два часа сте й говорили, решили сте косата й, държали сте я за бузата. Знам. Това, което искам от вас, е да сте до нея десет часа на ден, петнайсет, ако е необходимо. Докато се изкачи до вас. Ще успеете, комисар Адамсберг.
Графът замълча и бавно обходи с поглед стените на стаята.
— Ако го направите, ще ви дам това — каза той и небрежно посочи с бастуна си едно малко платно, окачено близо до вратата. — Създадено е за вас.
Данглар подскочи и разгледа платното. Един елегантен конник позираше пред планински пейзаж.
— Приближете се, майор Данглар — каза Валре. — Познахте ли мястото, Адамсберг?
— Връх Гург Блан, мисля.
— Именно. Не е далеч от месторождението ви, ако се не лъжа?
— Добре сте осведомен.
— Естествено. Когато ми е необходимо да знам нещо, обикновено го научавам. Едно от могъщите следствия на привилегиите. Както съм осведомен и за това, че щурмувате групата Клермон-Брасьор.
— Не, господин графе. Никой не щурмува Клермонови. Нито аз, нито който и да е друг.
— Края на XVI век? — попита Данглар, наведен към картината. — Школата на Франсоа Клуе? — добави той по-тихо и не толкова уверено.
— Да, или, ако си позволим да помечтаем, творба на самия майстор, решил поне веднъж да напусне областта на портрета. Но нямаме сигурно доказателство, че е пътувал из Пиренеите. Обаче все пак е рисувал Жан д’Албре, наварската кралица, през 1570 година. Така че може би е бил в град По.
Данглар седна на мястото си, силно впечатлен, с празна чаша пред себе си. Платното беше рядкост, струваше цяло състояние, а Адамсберг като че ли не си даваше сметка за това.