— Много е необходимо — внезапно се обади Данглар, който не беше спрял да разглежда картините една подир друга като оса, прелитаща по капките конфитюр върху покривката. — Младият Мо е неуловим.
— Все ще му потрябват пари някой ден — каза Адамсберг и сви рамене. — Тръгнал е с празни джобове. Приятелите му ще му помагат само известно време.
— Помощта винаги трае известно време — промърмори Данглар. — А подлостта е вечна. Точно според този принцип се ловят бегълците. Стига сабята на министерството да не е насочена в тила ви. Това затруднява движенията ви.
— Разбрах — каза графът и стана. — Значи, ще трябва да отклоним тази сабя.
Сякаш става дума, каза си Данглар, който беше син на работник от Севера, да се премести обикновен стол, за да не ти пречи да се придвижваш из стаята. Не се съмняваше, че графът ще успее да го премести.
XXV
Веранк ги чакаше с Церк пред вратата на ханчето. Вечерта беше приятна, облаците се бяха отдалечили и отишли да изливат дъжда си другаде. Двамата мъже бяха извадили столове и пушеха в нощта. Веранк изглеждаше спокоен, но Адамсберг не се заблуждаваше. В момента римското лице на лейтенанта, закръглено, плътно и уютно, изрисувано гладко, без каквато и да било издатина, представляваше неразчленима маса от нямо действие и упорство. Данглар набързо му стисна ръката и изчезна в къщата. Минаваше един през нощта.
— Можем да се поразходим из полето — предложи Веранк. — Остави си тук телефоните.
— Искаш да видиш как кравите ще се размърдат? — попита Адамсберг и си взе цигара. — Да ти кажа, тук, за разлика от у нас, кравите едва се помръдват.
Веранк направи знак на Церк да ги придружи и изчака да се отдалечат достатъчно, за да спре пред оградата на една нива.
— Има ново обаждане от министерството. Което не ми харесва.
— Кое не ти харесва?
— Тонът. Агресивността. Задето Мо си остава неуловим. Мо няма пари, снимката му е разпространена навсякъде, къде би могъл да отиде? Това казват.
— Те са си агресивни от самото начало. Какво друго в тона?
— Хихикане, ирония. Мъжът, който се обади, не беше голям акъллия. Говореше като човек, който е толкова горд, че знае нещо, че е неспособен да го прикрие.
— Например?
— Например нещо срещу теб. Не мога да разтълкувам хихикането и сдържаното удоволствие, но определено имам чувството, че са си въобразили нещо.
Адамсберг протегна ръка за огънче.
— Нещо, което и ти си въобразяваш ли?
— Това не е важно. Аз знам само, че синът ти е с теб тук и че е дошъл с друга кола. Те също го знаят, както можеш да предположиш.
— Церк пише репортаж за гнилите листа. За шведско списание.
— Да, много любопитно.
— Той си е такъв, винаги се възползва от случая.
— Не, Жан-Батист, Армел не е такъв. Не видях гълъба в къщата. Какво направихте с него?
— Отлетя.
— Аха, добре. Но защо Церк е взел друга кола? Нямаше ли достатъчно място в багажника за трите ви сака?
— Накъде биеш, Луи?
— Опитвам се да те убедя, че те са си въобразили разни неща.
— Че ти смяташ, че са си въобразили.
— Например че Мо е изчезнал по твърде мистериозен начин. Че прекалено много гълъби са отлетели. Мисля, че Данглар знае това. Майорът не умее да се прикрива. Откакто Мо избяга, той прилича на засрамена кокошка, която мъти щраусово яйце.
— Прекалено си въобразяваш. Да не ме мислиш за способен да направя такава глупост?
— Мисля те. Впрочем не съм казал, че е глупост.
— Карай нататък, Луи.
— Струва ми се, че скоро ще се появят тук. Не знам къде си прибрал Мо, но мисля, че трябва да му смениш мястото още тази вечер. Да го преместиш бързо и надалеч.
— И как да го направя? Ако ти, аз или Данглар напуснем града, това ще е сигнал. Ще ни заключат след час.
— Синът ти — каза Веранк и погледна към младежа.
— Да не искаш да го замеся в тази история, Луи?
— Той вече е замесен.
— Не. Нямат истинско доказателство. Но ако го хванат на волана с Мо, отива направо зад решетките. Ако си прав, ще сме принудени да предадем Мо. Ще го отведем на стотина километра оттук и той ще се остави да го заловят.
— Ти сам го каза: пипнат ли го съдиите, няма начин да се отърве. Отсега се знае.