— Или върху кравите — разтревожено каза Мо.
— Да, и недей да говориш. Само кимай сънливо.
Двама жандарми бавно се приближаваха към колата с вид на хора, затъпели от скука и най-после намерили си занимавка. Единият тържествено обиколи колата, като си светеше с фенера, другият бързо освети лицата на младежите, докато им взимаше документите.
— Номерата са нови — забеляза той.
— Да — каза Церк. — Поставиха ми ги преди петнайсет дни.
— Колата е седемгодишна, а номерата са нови.
— Така е в Париж — обясни Церк. — Съсипаха ми калниците. Номерата бяха изкривени, затова ги смених.
— Цифрите ли не се четяха?
— Четяха се. Обаче вие знаете по-добре от мен, сержант, че в този град, когато номерата ви са повредени, никой няма да се поколебае да ви тресне, докато паркира.
— Не сте ли от Париж?
— От Пиренеите сме.
— Е, там все е по-добре отколкото в столицата — каза жандармът с някакво подобие на усмивка, докато им връщаше документите.
Караха мълчаливо няколко минути, докато пулсът им се нормализира.
— Голям пич си — каза Мо. — Нямаше да се сетя.
— Трябва да спрем някъде и да поожулим номерата. Да ги изритаме няколко пъти.
— И да зацапаме малко ауспуха.
— И да хапнем. Прибери си личната карта в джоба на панталона. Нека се посмачка малко. Изглеждаме прекалено нови.
В единайсет сутринта преминаха през втори пост в Ангулем. В 4 следобед Церк спря колата на един планински път близо до Ларен.
— Ще починем един час, Мо, но не повече. Трябва да преминем оттатък.
— Стигнахме ли границата?
— Почти. Ще преминем в Испания през прохода Сок. И знаеш ли какво ще направим? Ще хапнем в ханчето в Ос де Хака и ще си прекараме като парчета. И ще отидем да спим в Бердун. Утре — Гренада, дванайсет часа път.
— И ще се почистим. Имам чувството, че воним.
— Със сигурност воним. А двама души, които вонят, веднага ги забелязват.
— Баща ти може да изгърми. Заради мен. Как мислиш ще реагира?
— Не знам — каза Церк и пи няколко глътки от шишето с вода. — Не го познавам.
— Че как така? — учуди се Мо и на свой ред взе бутилката.
— Намери ме само преди два месеца.
— Значи, ти си намерено дете? Мамка му. Обаче си приличате.
— Не, искам да кажа, че ме намери, когато бях на двайсет и осем години. Преди дори не знаеше, че съществувам.
— Мамка му — повтори Мо, като потърка бузите си. — С мен и баща ми е обратното. Той знаеше, че съществувам, но никога не се опита да ме намери.
— И моят също. Аз му се стоварих отгоре. Мисля, че това, бащите, са нещо много сложно, Мо.
— Я по-добре да поспим един час.
Мо остана с впечатлението, че гласът на Церк потрепери. Било заради баща му, било заради умората. Двамата младежи взеха да се въртят, за да се наместят по-удобно за спане.
— Церк?
— Да?
— Има все пак нещо малко, което мога да направя за баща ти в замяна.
— Да откриеш убиеца на Клермон?
— Да открия кой е завързал краката на Елбо.
— Кучия син.
— Да.
— Това не е нещо малко. Само че не можеш да го откриеш.
— Върху бюфета в кухнята, кошницата за ягоди, в която имаше пера, с нея ли пренесохте Елбо?
— Да, и какво? — попита Церк и се надигна.
— Връвта вътре, с нея ли бяха вързани краката му?
— Да, баща ми я запази за анализа. И какво?
— Ами това е връв за диаболо.
Церк се изправи, запали цигара, даде една на Мо и отвори прозореца.
— Откъде знаеш, Мо?
— За диаболото се използва специална връв, по която макарата да се плъзга по-лесно. Иначе се износва, извива се и се разваля.
— Същата като за йо-йо ли?
— А, не. Защото при диаболото се използва много връв в центъра и е необходима удебелена найлонова връв.
— Ясно. И после?
— Такава не се намира навсякъде. Купува се само от търговците на диаболо. Те не са много в Париж.
— И така да е — каза Церк, след като размисли. — Дори да обиколим магазините, няма как да разберем кой я е използвал, за да изтезава гълъби.
— Има един начин — настоя Мо. — Защото тази връв не беше на професионалист. Не мисля, че душата й е сплетена.
— Душата й ли? — обезпокои се Церк.