— Сърцето й, средата й. Професионалистите избират по-скъпи върви, които се купуват на рула по десет или по двайсет и пет метра. Не като тази. Тя се продава с диаболото, в комплект.
— Е и?
— Ами тя изобщо не изглежда износена. Но може би хората, което работят с баща ти, биха могли да я огледат с лупа?
— Или под микроскоп — потвърди Церк. — И какво, ако е нова?
— Ами защо кучият син ще съсипе новата връв на диаболото си? Защо ще използва нея, а не домакински канап?
— Защото му е била подръка?
— Именно. Баща му има магазинче за диаболо. И кучият син е отрязал края на голямо руло, нов край, при това е избрал не много скъп. Значи, баща му е ангросист и продава на тези, които произвеждат комплектите. А в Париж да има най-много един ангросист. И сигурно живее близо до управлението, понеже Елбо не е могъл да извърви километри.
Церк пушеше с притворени очи и наблюдаваше Мо.
— Май много си размишлявал по този въпрос, а? — попита той.
— Да, имах време в онази празна къща. Глупаво ли ти се струва?
— Струва ми се, че щом влезем в нета, ще имаме адреса на магазина и презимето на кучия син.
— Само че не можем да влезем.
— Не можем, кой знае дали няма да бягаме години наред. Освен ако не откриеш кучия син, който е вързал твоите крака.
— Не можем да се борим с него. Клермонови, това е цялата страна.
— Дори много страни.
XXVIII
В коридора на болницата безпокойството бе убило обикновената учтивост и никой не говореше с никого. Лина потръпна, шалът й отново се плъзна и падна на пода. Данглар се оказа по-бърз от Адамсберг. С две от големите си несръчни крачки той се озова зад нея и метна шала на раменете й с бавен и внимателен, леко демодиран жест.
Облъчен, помисли Адамсберг, докато Емери, смръщил русите си вежди, като че ли не одобряваше сцената. Всички са облъчени, заключи Адамсберг. Всички ядат от ръката й, а тя приказва каквото си иска и улавя, когото си иска.
После погледите отново се втренчиха в затворената врата на стаята в очакване дръжката да потрепне, така както се дебне вдигането на завесата в театъра. Всички стояха неподвижно като кравите в полето.
— Тръгна, започна да мърка — просто обясни докторът, като излезе.
Измъкна голяма бяла кърпа от джоба си, грижливо си изтри челото, като придържаше вратата с ръка.
— Можете да влезете — каза той на графа, — но нито дума. Не се опитвайте да я накарате да говори. Не преди да минат петнайсет дни. Трябват й поне толкова, преди да приеме истината, в никакъв случай не бива да се притиска, иначе пак ще изпадне в кома. Ако ми дадете дума, ще ви пусна да я видите.
Всички глави кимнаха заедно.
— Но кой ще ми даде дума, че ще бди за спазването на обещанието? — настоя доктор Елбо.
— Аз — каза Мерлуз, когото никой не бе забелязал и който следваше Елбо, прегърбен от изумление.
— Разчитам на вас, драги колега. Ще придружавате или ще осигурявате придружител на всеки посетител. Ще ви държа отговорен в случай на рецидив.
— Имайте ми доверие. Аз съм лекар, няма да позволя на никого да провали работата ви.
Елбо поклати глава и позволи на графа да се приближи до леглото. Данглар го подкрепяше. Графът остана за миг неподвижен с отворена уста. Лео, която лежеше с порозовели бузи и дишаше равномерно, го поздрави с усмивка и жив поглед. Графът докосна с пръсти ръцете на старата жена, които отново бяха топли. После се обърна към лекаря, за да му благодари или да му изрази обожанието си, и внезапно се залюля на ръката на Данглар.
— Внимание — каза Елбо с гримаса. — Шок, проблем с блуждаещия нерв. Седнете, свалете си ризата. Краката посинели ли са?
Валре се отпусна на един стол и Данглар с мъка го съблече. В объркването си графът го отблъскваше, доколкото можеше, сякаш категорично отказваше да бъде съблечен и унизен в болнична стая.
— Изпитва ужас от това — обясни доктор Мерлуз лаконично. — Веднъж у тях разигра същия театър. Добре че бях там.
— Често ли му прилошава? — попита Адамсберг.
— Не, последният път беше преди година. Повечко стрес, нищо страшно в крайна сметка. Отърва се със страха. Защо питате, господин комисар?
— Заради Лео.
— Не се безпокойте. Як е, Лео ще си го има още много години.
XXIX
Капитан Емери влезе в стаята и разтърси рамото на Адамсберг. Изглеждаше потресен.