— Сега захарта ли си искаш? Обаче нямам, мой човек. Не съм ти Лео.
Мърз постави оплесканите си лапи на крачола на панталона му и още по-настоятелно се замоли.
— Няма захар, Мързи — бавно повтори Адамсберг. — Сержантът ще ти даде в шест часа. Искаш ли черница?
Адамсберг му подаде едно плодче, което кучето не пожела да вземе. Явно разбирайки колко е безполезно искането му или колко е глупав този тип, то взе да рие земята пред Адамсберг, разпръсквайки множество изсъхнали листа.
— Мърз, разрушаваш жизнения микрокосмос на изгнилите листа.
Кучето направи стойка и го загледа настоятелно, поклащайки муцуната си. Една от лапите му затискаше бяла хартийка.
— Виждам, Мърз. В това е била завита бучка захар. Но хартийката е празна. И е стара.
Адамсберг глътна шепа черници, а Мърз отново настоя, като премести лапата си, за да насочи този човек, на когото му трябваше толкова време да разбере. За една минута Адамсберг събра от земята шест опаковки от бучки захар.
— Всички са празни, старче. Знам какво ми казваш — тук е истинска мина за захар. Знам, че точно тук Лео ти е давала бучка след подвизите ти в съседното стопанство. Разбирам, че си разочарован. Обаче аз нямам захар.
Адамсберг стана и направи няколко крачки с намерението да разсее Мърз от неизпълнимото му желание. Кучето го следваше, като тихо скимтеше, и Адамсберг внезапно се върна и седна точно както бе седял, когато беше с Лео, припомняйки си сцената, първите разменени думи, появата на кучето. Ако паметта на Адамсберг не я биваше да задържа думи, тя изключително добре помнеше всичко, свързано с образите. Сега комисарят ясно виждаше жеста на Лео, сякаш беше изрисуван. Тогава на пътя Лео не разви бучката захар, защото тя не беше опакована. А направо я даде на кучето. Лео не би разнасяла опаковани бучки захар, все тая й беше дали ще изцапа джобовете си, пръстите си или захарта.
Адамсберг грижливо прибра мръсните хартийки, изровени от Мърз. Някой друг бе ял захар на това място. Хартийките бяха тук поне от две седмици, една до друга, сякаш захвърлени по едно и също време. Е? И какво от това? Освен факта, че бяха на пътя за Боневал? Именно. Някой хлапак би могъл да е седял на пъна посред нощ в очакване да мине Армията — за да докаже, че е голям бабаит — и да си е хапвал захар за подсилване. Или да е стоял тук в нощта на убийството? И да е видял убиеца?
— Мързи — каза той на кучето, — ти показа ли тези хартийки на Лео? С надеждата, че ще ти даде допълнително?
Адамсберг се пренесе до болничното легло и огледа с друго око трите думи, които му бе прошепнала старата жена: хелоу, Мързи, захар.
— Мързи — повтори той, — Лео е видяла тези хартийки, така ли? Видяла ги е, нали? И дори ще ти кажа кога ги е видяла. В деня, когато е открила тялото на Ербие. В противен случай нямаше да говори за това в болницата, като имаш предвид колко малко сили са й останали. Но защо нищо не е казала онази вечер? Смяташ ли, че е разбрала по-късно? Като мен? Със закъснение? На другия ден? Какво е разбрала, Мърз?
Адамсберг внимателно прибра хартийките в плика със снимките.
— Какво, Мързи? — подзе той, докато се спускаше по същата пряка пътека, по която бе минала Лео. — Какво е разбрала? Че е имало свидетел на убийството? Откъде е знаела, че хартийките са били хвърлени същата вечер? Защото е идвала тук с теб предишния ден? И те не са били тук?
Кучето вървеше по пътеката енергично, препикавайки същите дървета като първия път, докато се приближаваше към ханчето на Лео.
— Само това ще да е, Мърз. Свидетел, който е плюскал захар. Който е разбрал значението на това, което е видял, по-късно, когато е чул за убийството и за датата на извършването му. Свидетел, които обаче си мълчи, защото го е страх. Лео може би е знаела кое момче се е доказвало на пътя през онази нощ.
На петдесет крачки от ханчето Мърз се затича към една кола, паркирана до канавката. Сержант Блерио излезе от колата и тръгна към комисаря. Адамсберг ускори ход с надеждата, че сержантът е минал през болницата и носи вести за Лео.