— Нищо не може да се направи, не могат да разберат какво й е — каза той на Адамсберг, без да го поздрави, като разпери късите си ръце и дълбоко въздъхна.
— Мамка му, Блерио. Какво става?
— Нещо потраква отстрани.
— Потраква ли?
— Да дави се от най-малкото усилие. Но на слизане се държи нормално.
— Но за кого говорите, Блерио?
— Ами че за колата, господин комисар. Докато префектурата ни я смени с нова, много вода ще изтече.
— Окей, сержант. Как мина разпитът на Мортанбо?
— Нищо не знае, наистина. Дрипа — каза Блерио тъжно, докато галеше Мърз, който бе сложил лапи на гърдите му. — Без Глейо този тип за нищо не става.
— Иска си захарта.
— Иска главно да остане в килията. Тоз кретен взе да ме обижда, после се опита да ми разбие мутрата с надеждата да поостане по-дълго в дранголника. Ама не на мен тия.
— Дайте да се разберем, Блерио — каза Адамсберг, като си обърса челото с ръкава на фланелката си. — Казвам само, че кучето си иска бучката захар.
— Да, ама не му е дошло времето.
— Знам, сержант. Обаче двамата бяхме в гората, той отиде да се види с момичето от стопанството и сега иска бучка захар.
— Тогава ще трябва вие да му я дадете, господин комисар. Защото аз бърках в мотора, а когато ръцете ми миришат на бензин, нищо не може да се направи, той нищо не приема.
— Аз нямам захар, сержант — търпеливо обясни Адамсберг.
Блерио мълчаливо показа джоба на ризата си, натъпкан с увити в хартийки бучки захар.
— Заповядайте — каза той.
Адамсберг измъкна една бучка, разви я и я даде на Мърз. Поне едно малко нещо да е свършено.
— Винаги ли се разхождате с толкова захар в джоба?
— Че защо не? — промърмори Блерио.
Адамсберг усети, че въпросът му е бил прекалено директен и е засегнал нещо лично, което Блерио нямаше намерение да разкрива. Може би дебелият сержант получаваше кризи на хипогликемия, на тези брутални спадове на кръвната захар, от които се изпотявате, омеквате, разтреперват ви се краката и се чувствате като пред припадане. Или може би даваше бучки захар на конете. Или пък ги пъхаше в бензиновите резервоари на враговете си. Или може би ги слагаше в чашата си със сутрешния калвадос.
— Ще ме закарате ли до болницата, сержант? Трябва да видя лекаря, преди да си е тръгнал.
— Изглежда, е измъкнал Лео, както се вади шаран от тинята — каза Блерио, докато сядаше зад волана и чакаше Мърз да скочи отзад. — Веднъж аз така извадих една пъстърва от река Тук. Направо с ръка я хванах. Трябва да се беше ударила в някоя скала или нещо такова. Не ми даде сърце да я изям, не знам защо, пуснах я обратно във водата.
— Какво ще правим с Мортанбо?
— Дрипата предпочита да остане в жандармерията тази нощ. Има право да стои до 14 часа утре. След това, ей богу, не знам. Сигурно сега съжалява, че е убил майка си. Щеше да е в безопасност с нея, не беше тя жена, дето ще се остави да я будалкат. Освен това, ако беше стоял мирно, Елекен нямаше да насъска Армията срещу него.
— Вие вярвате ли в Армията, сержант?
— Ами, не — прошепна Блерио. — Казвам каквото казват, нищо повече.
— Младежите често ли ходят нощем на пътя за Боневал?
— Да. Кретенчета, които не смеят да откажат.
— Кой ги командва?
— По-големи от тях кретени. Тук това е номерът. Или прекарваш нощта на пътя за Боневал, или си бъзливец. Просто и ясно. И аз съм го правил, когато бях на петнайсет. Мога да ви уверя, че на тия години яко ти треперят мартинките. Нямаш право и огън да запалиш, забранено е според кретенския им правилник.
— Знае ли се кои са ходили тази година?
— Нито тази, нито предишните. Никой не се хвали след това. Защото аверчетата ви чакат на изхода и виждат, че сте се напикали от шубе. Или нещо по-лошо. Затова никой не се надува. То е като в секта, господин комисар, всичко е тайно.
— И момичетата ли го правят?
— Между нас да си остане, господин комисар, за тия неща момичетата са хиляда пъти по-малки кретени от момчетата. Те не си създават неприятности без причина. Не, разбира се, че не ходят там.
Доктор Елбо хапваше в стаята, която бяха оставили на негово разположение, и весело си бъбреше с две сестри и с доктор Мерлуз, вече напълно покорѐн и съвършено доброжелателен.