— Не знам дали беше благоразумно да влизаме в интернет — каза Мо, докато затваряше вратата на стаята.
— Спокойно, Мо. Най-лесно ще те забележат, ако се стягаш. Поне се осведомихме.
— Не мисля, че е добра идея да телефонираме в ресторанта в Ордебек. Как му беше името?
— „Бягащия глиган“. Не, няма да се обаждаме. Само в случай че нещо се обърка. Сега знаем името на магазина, в който продават диаболо. „По връвта“. Съвсем лесно ще открием името на собственика и ще разберем дали има деца. По-скоро син, между дванайсет и шестнайсет години.
— Син — потвърди Мо. — На момиче по̀ няма да хрумне да върже краката на гълъб, за да го измъчва.
— Или да подпалва коли.
Мо седна на леглото си, протегна краката си и започна бавно да вдишва и издишва. Имаше чувството, че някакво второ сърце непрекъснато тупка в стомаха му. Адамсберг му беше обяснил в къщата с кравите, че най-вероятно става дума за електрически топчета, които пълзят насам-натам. Мо постави ръка на корема си в опит да ги разкара и разлисти френския вестник от предишния ден.
— Но може да хрумне на момиче — добави Церк — да се смее, докато гледа как момчето връзва краката на гълъба или подпалва колата. Нещо ново за Ордебек?
— Нищо. Обаче си мисля, че баща ти си има друга работа и не му е до човека от магазина за диаболо.
— Не смятам така. Струва ми се, че кучият син, който е измъчвал гълъба, кучият син, който убива в Ордебек, кучият син, който е изгорил Клермон-Брасьор, струва ми се, че всичко това се разхожда заедно в главата му и че той няма предпочитания.
— Мислех, че не го познаваш.
— Да, но имам чувството, че приличам на него. Утре, Мо, ще трябва да излезем от стаята в 8:50. И така ще правим всеки ден. За да създадем впечатление, че отиваме на работа. Ако изобщо сме тук утре.
— А! И ти ли забеляза? — каза Мо и продължи да си разтрива корема.
— Онзи тип ли долу, дето ни гледаше?
— Да.
— Малко дълго ни гледаше, а?
— Аха. На какво ти прилича?
— На ченге, Мо.
Церк отвори прозореца, за да проветри. От стаята се виждаше само малък двор и големи вентилационни цинкови тръби. Церк хвърли фаса си през прозореца и проследи падането му е поглед.
— Най-добре веднага да се измитаме — каза той.
XXXIII
Емери гордо отвори двойната врата на трапезарията в стил ампир и жадно зачака реакцията на гостите си. Адамсберг сякаш се изненада, но не прояви интерес — невежа, заключи Емери, затова пък учудването на Веранк и възхитените коментари на Данглар му доставиха достатъчно удоволствие, за да заличат последните следи от конфликта. Всъщност Данглар оценяваше качеството на мебелировката, но не и прекалено педантичната й възстановка.
— Чудесно, капитане — заключи той, поемайки чашата си с аперитива, защото Данглар умееше да се държи далеч по-възпитано от двамата беарнци.
Така че по време на вечерята майор Данглар проведе почти целия разговор с онази искрена заинтересованост, която отлично умееше да имитира и за която Адамсберг изпитваше към него неизменна признателност. Още повече че количеството вино, наливано в старинните чаши, върху които бе гравиран гербът на принц Д’Екмюл, бе напълно достатъчно, за да предотврати евентуалния пристъп на абстиненция у майора. Насърчаван от Данглар, който блестеше с познанията си за историята на графството Ордебек, както и за битките, водени от маршал Даву, Емери пиеше здраво и ставаше по-открит, държеше се по-свойски и дори изпадаше в сантименталност. На Адамсберг му се струваше, че наметалото на маршала и позата, която той налагаше на своя наследник, все повече се свличат от раменете му и всеки момент ще паднат на пода.
В същото време някакво ново изражение оглаждаше лицето на Данглар. Адамсберг го познаваше достатъчно, за да знае, че това не беше обичайният ефект на отпускане, предизвикван от алкохола. Беше нещо палаво, сякаш майорът готвеше забавен номер, който възнамеряваше за момента да не издава. При това, помисли Адамсберг, номер, насочен например срещу лейтенант Веранк, с когото той като никога се държеше почти приятелски, а в това се съдържаше потенциална опасност. Номерът му позволяваше тази вечер да се усмихва на онзи, на когото щеше да го погоди по-късно.
Драмата в Ордебек, заровена, изтласкана вън от имперския разкош, все пак се появи в часа на калвадоса.