— Какво ще правиш с Мортанбо, Емери? — попита Адамсберг.
— Ако твоите хора ни се притекат на помощ, можем да му осигурим наблюдение през седмицата. Имаш ли шест-седем души подръка?
— Имам една жена лейтенант, която струва колкото десет мъже, но в момента се гмурка. Мога да освободя един-двама нормални полицаи.
— Синът ти не може ли да помогне?
— Не намесвам сина си, Емери. Впрочем той не е обучен, а и не умее да стреля. И замина на пътешествие.
— Така ли? Мислех, че прави репортаж за гнилите листа.
— Правеше. Но едно момиче му се обади от Италия и той тръгна натам. Знаеш как е.
— Да, знам — каза Емери и се облегна на стола си, доколкото стилът ампир му го позволяваше. — Но след като попътувах и се позабавлявах, срещнах жена си тук, в Ордебек. Когато дойде с мен в Лион, тя вече скучаеше, а аз още бях влюбен в нея. Мислех, че преместването ми в Ордебек ще й хареса. Че ще види родното си място, старите приятели. Затова земята обърнах, за да се върна тук. Обаче не, тя остана в Лион, от инат. През първите ми две години в Ордебек нищо не правех като хората. Обикалях бардаците в Лизийо, ама без радост. Обратно на моя прадядо, приятели, ако ми позволите да ви наричам така. Нито една битка не спечелих, освен някои дребни арести, каквито и последният глупак може да извърши.
— Не знам дали печеля и губя са правилните термини за оценка на живота — обади се Веранк. — Тоест мисля, че не трябва да съдим живота си. Непрекъснато се чувстваме принудени да го правим, но това си е направо престъпление.
„Това е повече от престъпление, това е грешка“ — механично довърши Данглар, цитирайки предполагаемите думи, казани от Фуше на императора.
— Това ми харесва — каза Емери, окуражен, изправи се и с несигурна ръка се зае да долива в чашите калвадос. — Намерихме брадвата — обяви той без всякаква връзка. — Хвърлили са я зад дувара покрай къщата на Глейо, паднала е в ливадата.
— Ако някой от Вандермотови го е убил — каза Адамсберг, — мислиш ли наистина, че би използвал семейното сечиво? И ако да, най-просто щеше да е да си го прибере вкъщи, не е ли така?
— И двете са възможни, Адамсберг, вече ти казах. Това ги оневинява и следователно е доста хитро.
— Не достатъчно хитро за тях.
— Ти ги харесваш, а?
— Нямам нищо против тях. Все още нищо сериозно.
— Но ги харесваш.
Емери излезе за малко и се върна със стара училищна снимка, която постави на коленете на Адамсберг.
— Виж — каза той. — Тук всички сме на девет-десет години. Ипо е вече много висок, ето го, третия отзад отляво надясно. Изобщо не е милото момче, на което се прави пред теб. Всички го слушкаха. Дори аз, който бях две години по-голям от него.
— Биеше ли ви?
— Не беше необходимо. Имаше много по-мощно оръжие. Нали имаше шест пръста, та твърдеше, че е воин на Дявола и че ако му досаждаме, може да стовари върху нас всички нещастия, които пожелае.
— А досаждахте ли му?
— В началото да. Можеш да си представиш как банда хлапета реагират на шестопръстото си другарче. Когато беше на пет, на шест години, го преследвахме, тормозехме го безмилостно. Така беше. Имаше една особено жестока банда, водена от Режис Верне. Веднъж Режис заби пирони в стола на Ино с острото нагоре и Ипо се набучи отгоре им. От шестте дупки шуртеше кръв и всички му се смееха. Друг един път го вързаха за едно дърво и всички му се изпикахме отгоре. Но един прекрасен ден Ипо се пробуди.
— И насочи шестте си пръста към вас.
— Точно. Първата му жертва беше онзи гадняр Режис. Ипо го заплаши, после насочи двете си ръце към него много тържествено. И вярваш или не, но пет дни по-късно една парижка кола бутна Режис и му отряза и двата крака. Ужас. Само че ние в училище знаехме много добре, че не колата е виновна, а проклятието на Ипо. Той не ни опроверга, напротив. Казваше, че на следващия, който се заяде с него, ще му премахне ръцете, краката и дори ташаците. Тогава нещата се преобърнаха и всички заживяхме в непрекъснат страх. По-късно Ипо престана с номерата си. Но мога да те уверя, че и до днес, все едно дали вярваме или не, никой не си позволява да го предизвика. Нито него, нито семейството му.
— Може ли да го видя този Режис?
— Режис е мъртъв. Нищо не си измислям, Адамсберг. Нещастията неуморно го преследваха. Болести, уволнения, траур, бедност. Хвърли се в Тук преди три години. Беше само на трийсет и шест. Ние, съучениците му, знаехме, че това е отмъщението на Ипо, което никога не спря да действа. Самият Ипо го беше казал. Че когато реши да посочи някого с пръсти, човекът е обречен.