Адамсберг мина през мазето, преди да се качи в стаята си, и натика хартийките от бучките захар и снимките в старо буре за ябълково вино. После изпрати съобщение до Бригадата, в което искаше още двама души да дойдат в Ордебек на другия ден преди 14 часа. Есталер и Жюстен щяха да свършат работа, защото и двамата не бяха особено чувствителни към досадата на наблюдението, първият поради „щастливия си характер“, както казваха някои, за да не го нарекат „кретен“, вторият, защото търпението беше един от стълбовете на перфекционизма му. Къщата на Мортанбо нямаше да е трудна за опазване. Два прозореца на фасадата и три отзад, всички с капаци. Единствената пролука беше прозорчето на тоалетната на страничната стена, което нямаше капаци, но бе въоръжено с желязна решетка. Убиецът би трябвало да се приближи съвсем, за да счупи стъклото и да стреля през тясното пространство, което би било невъзможно, докато двама полицаи обикалят около къщата. А и ако се запазеше традицията на убийствата на Господаря Елекен, използваното оръжие положително нямаше да е пистолет. Брадва, сабя, боздуган, камък, удушване — всякакво средновековно средство, използваемо единствено вътре. Само дето Ербие беше убит с пушка с рязана цев.
Адамсберг затвори вратата на мазето и прекоси големия двор. Светлините на ханчето вече бяха загасени, Веранк и Данглар спяха. Комисарят още повече издълба с юмруци вдлъбнатината в сърцето на вълнения си дюшек и се мушна вътре.
XXXIV
Церк и Мо излязоха през задния вход към стълбището на хотела и се озоваха на улицата, без да срещнат никого.
— Къде отиваме? — попита Мо, докато се качваха в колата.
— В едно селце на юг, на две крачки от Африка. Там има много кораби и сума ти моряци, готови да се споразумеят с нас и да ни заведат от другата страна.
— Смяташ да преминем от другата страна?
— Ще видим на място.
— Мамка му, Церк, видях какво прибра в сака си.
— Патлака ли?
— Да — каза Мо недоволно.
— Като спряхме в Пиренеите, когато те оставих да спиш, бяхме на километър от моето село. Трябваха ми двайсет минути, за да отида да взема оръжието на дядо ми.
— Да не си се смахнал, за какъв дявол ти с револвера?
— Пистолетът, Мо. Автоматичен пистолет 1935А, калибър 7,5 мм. От 1940 година е, но можеш да ми вярваш, работи.
— А муниции, имаш ли муниции?
— Пълна кутия.
Но защо, по дяволите?
— Защото знам да стрелям.
— Мамка му, нали нямаш намерение да стреляш по ченгетата?
— Не, Мо. Но все трябва да преминем оттатък, нали?
— Мислех, че си спокоен тип. А не откачен.
— Спокоен тип съм. Баща ми те извади от батака, наш ред е да направим така, че да не затънем и двамата.
— Веднага ли отиваме в Африка?
— Най-напред ще огледаме корабите. Ако те пипнат, Мо, край с баща ми. А аз може и да не го познавам, но тази мисъл не ми харесва.
XXXV
Веранк не спеше. Застанал прав до прозореца, той наблюдаваше. През цялата вечер Данглар бе имал особен вид, Данглар предвкусваше някакво удоволствие, някаква победа, Данглар обмисляше някакъв удар. Професионален удар, смяташе Веранк, защото майорът едва ли щеше да отиде на посещение в бардаците, споменати от Емери. Или щеше да го обяви, без да се смущава. Любезното държане, с което бе затворил устата на детинската си ревност, още повече бе обезпокоило Веранк. Той предполагаше, че Данглар е на път да направи удар в разследването и си мълчи, за да го изпревари и да си осигури преднина, с която да блесне пред Адамсберг. Утре щеше гордо да поднесе своето постижение на комисаря. За Веранк това беше без значение. Нито пък го дразнеше планът, който тресеше обикновено трезвата глава на майора. Но в разследване, в което убийствата се следват толкова отблизо, човек не ходи никъде сам.
В 1:30 сутринта Данглар още не се бе появил. Разочарован, Веранк се опъна облечен в леглото.
Данглар беше навил будилника си за 5:50 и бързо бе заспал, което рядко му се случваше, всъщност само когато заради някакво бъдещо действие му се налагаше да спи бързо и добре. В 6:25 сутринта той седна зад волана, отпусна ръчната спирачка и леко подкара колата по наклона, за да не събуди никого. Запали мотора чак когато излезе на общинския път и кара бавно двайсет и два километра със спуснат сенник. Кореспондентът му, мъж или жена, го бе помолил да не се набива на очи. Фактът, че този кореспондент го взимаше за комисаря, беше добре дошъл. Намери бележката в джоба на сакото си предишния ден. Бе написана с лявата ръка или с ръка на не особено грамотен човек. Господин комисар, имам нещо да кажа за Глейо, но на условие че се крия. Много е опасно. Среща на гара Серне перон А 6 и 50 точно. БЛАГУДАРЯ. Бадете — тази дума беше задраскана и преписана — много внимателен и не закаснявайте.