Като си припомняше събитията от предишния ден, Данглар реши, че авторът на бележката я е пуснал в джоба му, когато се е смесил с малката тълпа пред дома на Глейо. Преди, в болницата, бележката я нямаше.
Майорът паркира под едно дърво и се отправи към перон А, като дискретно заобиколи малката гара. Сградата на гарата, която се намираше извън града, беше затворена и наоколо нямаше жива душа. От таблото с разписанието на влаковете Данглар установи, че нито един влак не спира в Серне преди 11:12 ч. Следователно нямаше риск някой да се появи на перона, преди да изминат 4 часа. Кореспондентът му бе избрал едно от редките места, където усамотението беше гарантирано.
Когато гаровият часовник показа 6:48, Данглар седна на една пейка на перона, прегърбен както обикновено, нетърпелив и малко преуморен. Бе спал само няколко часа, а без девет часа сън енергията му се разпадаше. Но мисълта да се класира първи го стимулираше, караше го да се усмихва и му носеше истинска наслада. Работеше с Адамсберг от повече от двайсет години и като наблюдаваше спонтанното съучастничество между комисаря и лейтенант Веранк, настръхваше в буквалния смисъл на думата. Данглар беше прекалено умен, за да се захранва с лъжи, и знаеше, че отвращението му е чисто и просто срамна ревност. Дори не беше сигурен, че Веранк му оспорва мястото, но не можеше да устои на изкушението да го изпревари. Данглар вдигна глава и преглътна, прогонвайки някакво смътно усещане, че се държи недостойно. Адамсберг не беше моделът, по който би се равнявал. Напротив, маниерите и мислите на този човек обикновено го дразнеха. Но уважението, дори обичта към него му бяха необходими, сякаш това неопределимо същество можеше да го предпази или да оправдае съществуването му. В 6:51 усети силна болка в тила, хвана се за главата и рухна на перона. Минута по-късно тялото на майора лежеше на релсите.
На перона видимостта беше такава, че Веранк успя да намери удобно място за наблюдение зад един семафор чак на двеста метра от Данглар. Оттук не виждаше добре, затова, когато забеляза мъжа, той беше на два метра от майора. Ударът, който му нанесе по каротидната артерия с острата страна на ръката, и падането на Данглар продължиха само няколко секунди. Когато мъжът завлачи тялото към ръба на перона, Веранк вече тичаше. Беше все още на около четирийсет метра, когато Данглар падна върху релсите. Мъжът се отдалечаваше с големи и тежки крачки.
Веранк скочи на релсите, хвана лицето на Данглар, който му се стори смъртно блед на сутрешната светлина. Устата му беше отворена и омекнала, очите — затворени. Веранк намери пулса, повдигна клепките над празните очи. Данглар беше зашеметен, дрогиран или на път към оня свят. Голяма синина вече се появяваше отстрани на шията му около една ясна следа от инжекция. Лейтенантът прекара ръце под раменете му, за да го вдигне и качи на перона, но това инертно тяло тежеше деветдесет и пет кила и бе невъзможно дори да го помръдне. Трябваше му помощ. Изправи се, плувнал в пот, за да извика Адамсберг, когато чу характерното далечно свирене на влак, който пристига с голяма скорост. После видя отляво да се приближава шумната маса на машината и панически се хвърли върху тялото на Данглар. С огромно усилие успя да го измести така, че да лежи между двете релси, и опъна ръцете му покрай бедрата. Влакът отново изсвири сякаш в пристъп на отчаяние, лейтенантът се надигна на мускули и се изтърколи на перона. Вагоните преминаха с трясък, после грохотът се отдалечи. Веранк бе неспособен да помръдне, било защото нечовешкото усилие бе амортизирало мускулите му, било защото му беше непоносимо да погледне към Данглар. Обхванал главата си с ръце, той усети, че бузите му са мокри от сълзи. Някаква кратка информация, една-единствена, се въртеше в изпразнената му глава. Разстоянието между горната част на тялото и долната част на влака е само двайсет сантиметра.
Петнайсет минути по-късно лейтенантът успя да се изправи на лакти и да пропълзи до ръба на перона. С глава, подпряна на ръцете, той рязко отвори очи. Данглар имаше вид на мъртвец, грижливо разположен между лъскавите релси, които сякаш бяха дръжките на луксозна носилка. Но беше непокътнат. Веранк отпусна чело на ръката си, извади мобилния си телефон и се обади на Адамсберг. Да дойде веднага на гарата в Серне. После издърпа револвера си от кобура, освободи предпазителя, хвана оръжието в дясната си ръка и постави пръст върху спусъка. Отново затвори очи. Разстоянието между горната част на тялото и долната част на влака е само двайсет сантиметра. Сега си спомни историята от миналата година, на пътя на бързия влак Париж — Гранвил. Човекът беше толкова пиян и отпуснат, че когато влакът минал отгоре му, само пълната липса на рефлекс му бе спасила живота. Веранк усети, че краката му изтръпват, и започна бавно да ги раздвижва. Те реагираха сякаш бяха направени от памук, като в същото време тежаха колкото гранитни павета. Двайсет сантиметра. Голям късмет, че тоталното отсъствие на мускулатура у Данглар му бе позволило да се сплеска между релсите като парцал.