Когато чу, че някой тича зад него, Веранк седна на перона по турски, загледан в Данглар, сякаш това ежесекундно внимание би могло да попречи на минаването на втори влак или на плъзгането му към смъртта. Беше му говорил с нелепи фрагменти от изречения, дръж се, не мърдай, дишай, без да изтръгне дори примигване в отговор. Но сега виждаше, че меките устни потрепват при всяко вдишване, и бдеше над това незабележимо движение. Съзнанието започваше да му се връща. Мръсникът, определил среща на Данглар, бе скроил безупречен план, като го бе хвърлил под бързия влак Кан — Париж в час, когато нямаше никакъв риск някой свидетел да се намеси. Щяха да го открият часове по-късно, когато упойката, каквато и да беше, щеше да е изчезнала от тялото му. Дори нямаше да се сетят да търсят упойка. Какво щяха да кажат при разследването? Че меланхолията на Данглар се е задълбочила в последно време, че се е боял да не умре в Ордебек. Че мъртвопиян е дошъл да легне върху релсите, за да се убие. Странен избор, наистина, но бълнуването на пияния и склонен към самоубийство човек не може да се измери с линийка, така че с това щяха да приключат.
Веранк обърна поглед към ръката на рамото му — ръката на Адамсберг.
— Слизай бързо — каза му Веранк. — Аз не мърдам оттук.
Емери и Блерио вече бяха хванали тялото на Данглар за раменете и Адамсберг скочи на релсите, за да му вдигне краката. След това Блерио не можа да се качи сам на перона и се наложи да го издърпат за ръцете.
— Доктор Мерлуз идва — каза Емери, сведен над гърдите на Данглар. — Според мен е напълно дрогиран, но не е в опасност. Сърцето бие бавно, но равномерно. Какво точно стана, лейтенант?
— Някакъв тип — каза Веранк с все още неукрепнал глас.
— Не можеш ли да станеш? — попита го Адамсберг.
— Май не. Нямаш ли алкохол или нещо такова?
— Имам, как — каза Блерио и извади шишенце с евтин алкохол. — Още няма осем, може да те изгори.
— Точно това ми трябва — увери го Веранк.
— Закусвали ли сте?
— Не. Цяла нощ будувах.
Веранк отпи една глътка с гримасата, която означава, че течността изгаря вътрешностите му. После още една и върна шишето на Блерио.
— Можеш ли да говориш? — попита Адамсберг, който, седнал и той по турски до него, забеляза следите от сълзи по бузите му.
— Да. Просто изпаднах в шок, нищо повече. Надхвърлих физическата си издръжливост.
— Защо си будувал?
— Защото Данглар замисляше някакъв тъп самотен номер.
— Значи, и ти си забелязал.
— Да. Искаше да ме изпревари и си помислих, че това е опасно. Смятах, че ще излезе вечерта, но той потегли едва в 6:30. Взех другата кола и го проследих отдалеч. Дойдохме тук — Веранк махна с ръка към гарата. — Някакъв тип го удари по врата и го хвърли на релсите. Тичах, онзи също тичаше, а когато се опитах да извадя Данглар отдолу, се оказа невъзможно. А влакът идваше.
— Бързият Кан — Париж — тържествено каза Емери, — който минава в 6:56.
— Да — каза Веранк, като наведе глава. — И може да се каже, че наистина е бърз.
— Да му се не знае — пророни Адамсберг през зъби.
Защо Веранк бе проследил Данглар? Защо не той? Защо бе оставил лейтенанта в този ад? Защото планът на Данглар бе насочен срещу Веранк и Адамсберг го бе сметнал за нещо, което може да се пренебрегне. За работа между мъже.
— Имах време само да преместя Данглар и да го сложа да легне между релсите, не знам как успях, и да се изкача на перона, не знам как. Мамка му, беше много тежък, а перонът много висок. Усетих влакът да минава зад гърба ми по раздвижения въздух. Двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра има между горната част на тялото, на отпуснато тяло, на пияно тяло, и долната част на влака.