— Не знам дали бих се сетил — каза Блерио, който гледаше Веранк с леко изумено изражение, като в същото време съзерцаваше с възхита кестенявата коса на лейтенанта, прорязана от петнайсетина ненормални рижи кичури, който сияеха като макове върху разорана нива.
— Нападателят? — попита Емери. — Дали не беше як като Иполит?
— Да. Беше едър. Но аз бях далече, а той носеше качулка и ръкавици.
— Иначе как беше облечен?
— С кецове и нещо като фланелка. Морскосиня или тъмнозелена, не знам. Помогни ми, Жан-Батист, мисля, че вече мога да се изправя.
— Защо не ми се обади, преди да тръгнеш след него? Защо тръгна сам?
— Това беше нещо между него и мен. Нелепа инициатива от страна на Данглар, нямаше смисъл да те намесвам. Не си представях, че може да стигне дотам. Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце…
Веранк спря да стихоплетства и сви рамене.
— Е, не — прошепна той, — не ми се ще.
Дойде доктор Мерлуз и се засуети около майор Данглар. От време на време клатеше глава и повтаряше: „Минал под влака, минал под влака“, сякаш се опитваше да се убеди в изключителния характер на това, което преживяваше в момента.
— Вероятно му е инжектирана добра доза упойка — каза той, като се изправи и направи знак на двамата санитари, — но имам чувството, че вече почти не действа. Ще го занесем в болницата и внимателно ще ускоря събуждането. Но говорът му ще се върне след два часа, така че не идвайте по-рано, господин комисар. Има контузии, които се дължат на удара по каротидната артерия и падането върху релсите. Но мисля, че нищо не е счупено. Минал под влака, не мога да повярвам.
Адамсберг проследи с поглед отдалечаващата се носилка. Усети, че изпада в закъснял шок. Но електрическото топче не се появи на тила му. Несъмнен ефект от лечението на доктор Елбо.
— Лео? — попита той Мерлуз.
— Снощи седна и яде. Извадихме сондата. Но не говори, само от време на време се усмихва, сякаш в главата й има някаква мисъл, която не може да достигне. Ще речеш, че вашият доктор Елбо е блокирал речевата функция, така както би дръпнал шалтер. И че ще я задейства, когато сметне за необходимо.
— Такъв му е наистина маниерът.
— Писах в дома му във Фльори, за да му съобщя новини от Лео. Като адресирах писмото до директора, както ме посъветвахте.
— Затвора във Фльори — уточни Адамсберг.
— Знам, господин комисар, но не ми е приятно нито да го казвам, нито да го мисля. Както знам и че вие сте го арестували и не искам да знам какво е направил. Нищо медицинско, надявам се?
— Нищо медицинско.
— Минал под влака, не мога да повярвам. Само самоубийците се хвърлят под влака.
— Именно, докторе. Това не е обичайно оръжие. Но тъй като е реномиран начин за самоубийство, смъртта на Данглар щеше лесно да мине точно за такова. За персонала на болницата поддържайте версията за самоубийството и доколкото е възможно, гледайте нищо да не изтича навън. Не искам да подплаша убиеца. Който в момента сигурно смята, че жертвата му е прегазена от колелетата на бързия влак. Да го оставим да смята така няколко часа.
— Ясно — каза Мерлуз, като присви очи и си придаде изражение, по-проницателно от необходимото. — Искате да го изненадате, да го издебнете.
Адамсберг нямаше подобно намерение. Линейката се отдалечи и той закрачи по перон А, изминавайки в двете посоки не повече от двайсет метра, за да не се отдалечи от Веранк, на когото сержант Блерио — видя това — бе дал няколко бучки захар. Блерио. Бучката захар. Без да иска, комисарят отбеляза, че сержантът не хвърля обвивките на бучките на земята. Намачкваше ги на малко топче и си ги пъхаше в предния джоб на панталона. Емери, чиято униформа за първи път беше пораздърпана, толкова бързо се бе облякъл, за да дойде на гарата, се доближи до него, поклащайки глава.
— Не виждам никаква следа около пейката. Нищо, Адамсберг, не разполагаме с нищо.
Веранк със знак си поиска цигара от Емери.
— И бих се учудил, ако Данглар е способен да ни помогне — каза той. — Нападателят го изненада изотзад и не му остави време да обърне глава.
— Как така машинистът на влака не го е видял? — попита Блерио.