Тя можеше да се окаже полезна.
Руна скочи на крака.
- Отзад!
Той се обърна тъкмо навреме, за да блокира удара на мъжа, който беше влязъл след вещицата. На Шейд му бяха достатъчни три движения, за да унищожи скелетообразния демон. Руна повали жената с лице към пода, седна върху нея, притисна я за тила и изви едната й ръка зад гърба.
Макар да не разполагаше с време, той не пропусна да поспре за секунда, възхитен от вида на своята половинка, и...
По дяволите! Той разтърси глава.
- Трябва да тръгваме.
Очите на Руна се разшириха.
- Шейд!
Двама даркетоти нахлуха в килията им. Очите, устните и белезите върху обсидиановочерната им кожа пламтяха в ярко оранжево в слабата светлина на подземието. Те се движеха бързо, но недостатъчно - Шейд ги изблъска настрани и освободи входа за Руна, докато демоните не бяха дошли на себе си.
- По-бързо! — извика той и изохка, когато около врата му се обви примка. Един от даркетотите го притисна към вратата на килията и гърбът му беше пронизан от болка.
В подземието се разнесе ехото от разярено ръмжене и Руна неистово се нахвърли върху стражите. Шейд стовари юмрука си в лицето на единия демон, който изтърва края на примката и се свлече на земята, докато през това време вторият успя да се запознае с крака на Руна, която се завъртя и му нанесе удар в главата.
Пещерната вещица с усилие се надигна. Тя прихвана погледа на Шейд и просъска. Земята осезаемо се разтресе. От тавана се посипаха камъни и вдигнаха облаци от прах. Проклятие, тя щеше да събори всичко тук.
Зениците на Руна се разшириха за кратко, а после отново се свиха. Пръстите й се удължиха. Нощта криеше в себе си не по-малка опасност, отколкото рушащият се над главите им таван. Отнякъде се дочуха викове. Вероятно на стражите.
- Изчезваме! - и Шейд я сграбчи за ръката. Жалко, че не можеха да вземат със себе си любимата на Роуг, защото жената щеше да ги забави повече.
Подът под краката им се размърда и това накара двамата да се втурнат навън.
Стражите пред тях се опитваха да запазят равновесие, но Шейд премина през тях като топка за боулинг и ги събори като кегли. Без да забравя скорост, той продължи да дърпа Руна след себе си по извитата стълба. Озоваха се в обрасло с трева поле. Под краката им пълзеше и се виеше нагоре гъста сива мъгла. На места тя се разреждаше, и в далечината можеше да се видят скали и криви дръвчета. Зад тях се извисяваше каменна стена, която изчезваше нагоре в мъглата.
Бяха ги държали като пленници в някакъв замък.
- Къде сме?
- Мисля, че в Ирландия. - Шейд направи това предположение не само заради обкръжаващия ги пейзаж, но и заради произхода на Роуг. Успял да се измъкне след пълнолетието си от Шеул - Демонически свят дълбоко под земята - той беше обходил градовете на Ирландия и беше живял сред смъртните. След което се беше свързал с ИРА. Нищо не го възбуждаше по-силно от това да доставя неприятности.
Руна започна да диша тежко. Отначало тя се присви, а после започна да потръпва Шейд подозираше, че проблемът с дишането беше свързан не толкова с физическото натоварване, колкото с наближаващото й преобразяване.
- Какво беше това там? Раздрусването?
- Пещерните вещици... Те могат да властват над земята и водата. Ако някой ги ядоса, могат да предизвикат мощни цунами, земетресения и всякакви подобни неща. А тя явно беше много ядосана. - Думите му бяха прекъснати от гневни викове и Шейд конвулсивно си пое въздух. - Трябва да побързаме, скъпа. Аз, разбира се, с удоволствие бих останал да си поиграя малко, но изглежда, че това глупаво обвързване буди у мен инстинкта на истински защитник.
- Аз мога и сама да се грижа за себе си. — Гласът й беше тих, но в него се усещаше стомана; същата, която прозираше и в погледа й.
Шейд я погледна. Той беше наясно, че времето им изтича, но не желаеше да се лиши от този миг. Тя имаше душата на воин и мъжеството на борец. И всичко това го привличаше към нея така, че потушаваше още в зародиш всяка рационална мисъл.
Кожата му сякаш се напрегна и кръвта му забушува. Той обви ръка около талията й и я притисна към себе си. Искаше му се да я обладае тук и сега. По дяволите!
- Зная, че можеш. Но аз трябва да направя така, че да не ти се налага да го правиш.
Наясно с това, че най-разумното решение би било да я остави да умре тук, той отново я хвана за ръката и я повлече напред.
Руна се стараеше да не изостава, зарадвана, че в хълбока я пробожда болка и гърдите й горят с всяка стъпка. Тя най- накрая беше на свобода, а свежият и мразовит вечерен въздух будеше у нея желание да тича и да вие. И да ловува.