Без да отваря очи, Кайнан кимна. Той наистина ги разбираше. На тяхно място щеше да постъпи по същия начин. Както всъщност и правеше, докато работеше в Егида.
- Ако имаш нужда да си починеш, не се притеснявай - Ейдолон излезе и той остана насаме с Рейт.
- Добре ли си?
Кайнан рязко се обърна към него и стаята се завъртя.
- Върви на майната си!
- Защо се сърдиш на мен, а не на Ейдолон?
- Защото той ръководи болница и персонал. И иска да ги защити, а ти... — Ти си ми приятел. Сериозно? Само защото Рейт веднъж беше пил от него? Е, добре де, от няколко месеца двамата заедно посещаваха залата за тренировки и играеха видео игри. Но нима това можеше да се счита за приятелство? Да, той определено се беше побъркал от самота, щом вече си вярваше сам. - Ти бягаш от това като от чума.
- Смяташ ли, че ми беше приятно да те измъчвам с образа на покойната ти жена? - тихо попита Рейт.
- Сам казваш, че не ти пука за нищо и за никого.
Рейт се напрегна и сега вече изглеждаше обиден.
- Това не означава, че ми харесва да гледам как хората около мен страдат.
Кайнан насмешливо изсумтя.
- Ама, разбира се, че не! Ти си толкова състрадателен.
- Бих те избавил от тази болка, смъртен, само ако можех - едва чуто каза Рейт и бързешком се изнесе от кабинета.
С омекналите си крака Кайнан успя някак си да се добере до стола на Ейдолон и тежко се отпусна в него. Ама, че работа! Обърканите му мисли се въртяха и скачаха безразборно насам-натам - Лори, Джем, начинът, по който и двете бяха свързани с болницата, Егида, Подразделение Хикс. Той успешно избягваше да мисли за това с помощта на работа и алкохол, но сега всичко се беше стоварило върху му изведнъж.
Той беше наясно с едно: болницата трябваше да бъде защитена. И то не само заради личните му симпатии към Ей- долон и братята му. Знанията, които можеше да получи тук, щяха да бъдат безценни за хората, но само ако успее да убеди Ейд да ги сподели. Кайнан предполагаше, че около десет процента от заболяванията при смъртните по един или друг начин бяха свързани с демоните. А една голяма част от тях възникваха, защото демоните си вземаха за половинки смъртни. Джем също беше стигнала до този извод, докато работеше в болницата на хората.
Как сестрата на Ерик се беше оказала обвързана с Шейд? Той разтри тила си и простена, когато се опита да отпусне скованите си от напрежение мускули. Ако тя беше казала на брат си, че Кайнан работи в болницата, то това щеше да бъде краят му. Подразделението веднага щеше да изпрати по следите му спецотряд и да го залови.
Трябваше да се свърже с Ерик.
И веднага след това трябваше да реши още един настоящ проблем. Този, който го преследваше в кошмарните му нощи и обземаше мислите му през деня. Джем.
Най-изненадващо Шейд не коментира факта, че Руна отказа да му се подчини. На нея дори й се стори, че това му хареса.
Добре, защото в бъдеще щеше да се повтаря нееднократно. По-рано тя беше страхливка. Всъщност каква ти страхливка: беше си направо безгръбначна. Но нападението на шифтъра я беше направило по-силна. Също както и престоя й в подземието на Роуг. Шейд по някакъв начин беше успял да я изкара извън кожата й, но сега поне беше наясно колко силна нужда имаше той от нея...
Докато вървяха по полутъмния коридор, скулите й по- розовяха от срам. Той беше споменал, че при двойките на семинусите последната дума има жената, но това не означаваше, че тя ще започне да злоупотребява.
- Къде отиваме сега? - попита Руна, докато разглеждаше странните отвори на пода и се чудеше защо бяха нужни.
- В кабинета ми. Трябва да съставя новия график на дежурствата - обясни той и крадешком я погледна. - Не пипай!
Тя бързо отдръпна ръката си от гаргойла, който галеше.
- Защо?
В изкусно създадената от бял мрамор скулптура красиво се преплитаха тъмни и златисти жилки.
-Хапе.
Тя стреснато отстъпи назад и забърза по коридора след Шейд. Но можеше да се закълне, че едното ъгълчето на устните на статуята насмешливо се повдигна.
- Болницата ви наистина е страшна - измърмори тя, до- като го догонваше.
Но затова пък не миришеше като болниците на смъртните - на антисептик и на тънкия, едва доловим мирис на болест и смърт. Тя трепна. В паметта й изплуваха мъчителни образи на умиращата й майка в стая, заобиколена от апаратура. След година там умря и баща й.
- И така... От колко години работиш като парамедик? - попита тя, защото не само искаше да се разсее от неприятните си мисли, но и защото наистина изпитваше любопитство.
- Малко повече от четиресет. На всеки десет години преминавам обучение заедно със смъртните, за да съм в крак с новите техники и методи на лечение.