От гърдите на Мани се откъсна гърлен смях. Тя бе точно неговият тип момиче.
— За бога, Манело! Виж я само!
Мани кимна, без да поглежда към мъжа, проговорил в ухото му, тъй като в този момент в челото на групичката коне ставаше нещо важно. Жребецът, който водеше, загуби инерция, силите започнаха да го напускат и той взе да изостава. В отговор жокеят започна да го налага по хълбоците с нагайката… което беше също толкова ефективно, колкото и някой шофьор да вземе да ругае колата си, останала без гориво. Жребецът на второ място (едро, доресто животно с гаден нрав и огромна крачка), начаса се възползва от забавянето и от отпуснатите от жокея му юзди.
В продължение на един миг двата коня препускаха муцуна до муцуна, а после дорестият жребец пое контрол над състезанието. Само че това нямаше да трае дълго. Момичето на Мани бе избрало именно този момент, за да се вмъкне между трите коня зад него, и да се залепи за задника му като гербова марка.
Да, Глори се беше развихрила, ушите й — прилепнали към главата, зъбите — оголени.
Щеше да закуси с него. И Мани нямаше как да не предположи, че нещата ще се развият по подобен начин и през първата събота на май, в «Кентъки Дерби»…
Стана толкова бързо.
Всичко свърши… само за миг.
С нарочно странично движение жребецът се блъсна в Глори с такава мощ, че я запрати в оградата. Момичето на Мани бе едро и силно, но не достатъчно, за да посрещне нещо подобно, не и когато се движеше с шейсет и пет километра в час.
В продължение на секунда Мани бе сигурен, че ще се справи. Въпреки начина, по който се наклони на една страна и преплете крака, той очакваше тя да възвърне равновесието си и да даде един добър урок на това буйно копеле.
Само че тя падна. Точно пред трите коня, които беше задминала преди малко.
Касапницата беше моментална — коне свиваха рязко, за да избегнат препятствието на пътя си, жокеи отпускаха юздите в опит да се задържат на седлата.
Всички се справиха някак. С изключение на Глори.
Тълпата ахна, а Мани се хвърли напред, метна се над парапета на ложата си и започна да прескача хора, столове и перила, докато не стигна до пистата.
Прехвърли се над оградата и се затича към нея. Годините на тренировка си казваха думата и той се носеше с главоломна скорост към съкрушителната гледка.
Тя се мъчеше да се изправи. Бог да поживи голямото й, буйно сърце, тя се мъчеше да стане, приковала очи в останалите коне, сякаш изобщо не я беше грижа, че е ранена — искаше единствено да настигне онези, които я бяха оставили да им диша прахта.
За съжаление, предният й крак имаше други планове. Докато тя се бореше, той се мяташе насам-натам от коляното надолу — Мани не се нуждаеше от дългогодишната си практика като ортопедичен хирург, за да е наясно, че тя е закъсала.
Здравата.
Когато стигна до нея, жокеят плачеше.
— Доктор Манело, опитах… о, господи…
Мани спря рязко и посегна към юздите в мига, в който ветеринарите пристигнаха и вдигнаха параван около разиграващата се драма.
Когато тримата мъже в униформи се приближиха до Глори, очите й сякаш обезумяха от болка и объркване. Мани стори каквото му беше по силите, за да я успокои, оставяйки я да мята глава колкото си иска, докато той я милваше по шията. И тя наистина се поукроти, когато й сложиха инжекция.
Поне отчаяното куцане престана.
Главният ветеринар хвърли един поглед към крака й и поклати глава. Което в света на конните надбягвания бе равносилно на «Трябва да бъде приспана».
Мани завря лице на сантиметри от това на ветеринаря.
— Дори не си го и помисляй. Обездвижете фрактурата и я откарайте в клиниката «Трикаунти» още сега. Ясно?
— Никога вече няма да се състезава… прилича ми на множеств…
— Изведете шибания ми кон от тази писта и го откарайте в клиниката…
— Не си заслужава…
Мани сграбчи предницата на ризата му и го вдигна във въздуха, докато почти не опря нос в този на доктор Евтаназия.
— Направете го. Веднага.
Последва миг на пълно недоумение, сякаш малкото леке не бе свикнало да се държат с него по този начин.
После, за да е сигурен, че са го разбрали, Мани изръмжа:
— Няма да я изгубя, но на драго сърце ще те нокаутирам. Тук и сега.
Ветеринарят се сви уплашено, сякаш знаеше, че го грози опасността да получи сериозно кроше.
— Добре… добре.
Мани нямаше намерение да изгуби кобилата си. През последната година бе преживял загубата на единствената жена, която някога бе означавала нещо за него, бе започнал да се съмнява в собствения си здрав разсъдък и бе започнал да се налива със скоч, въпреки че открай време го ненавиждаше.