Под хладната му сдържаност бушуваше буря. Усещаше я с костите си, сякаш някаква невидима връзка помежду им й позволяваше да види повече от онова, което очите й показваха. На повърхността той бе каменно спокоен, като здраво иззидана стена, ала вътрешно кипеше, което намираше външен израз в десницата му. Под ръба на ръкавицата се виждаше ярка светлина… която постепенно се усилваше. Особено след като тя изрече молбата си.
Това щеше да бъде единственото им време, прекарано заедно, помисли си Пейн и очите й отново се замъглиха.
— Обвързан си с лечителката, нали? — промълви тя.
— Да.
Отново се възцари тишина. На Пейн й се искаше да го попита още нещо, но й беше ясно, че той отговаря само от учтивост. Въпреки това му повярва, когато й каза, че се радва, задето е дошла. Не й се струваше от онези, които биха излъгали — не заради морални задръжки, или за да е възпитан, а защото за него подобно усилие би било загуба на време и просто не беше в стила му.
Пейн отново впери очи в яркия огнен кръг, който висеше над главата й. Щеше й се той да улови ръката й или да я докосне по някакъв начин, но и така беше поискала твърде много от него.
Докато лежеше върху леглото на колелца, усещаше тялото си ужасно странно — едновременно тежко и безтегловно; единствената й надежда бяха спазмите, които минаваха по краката и гъделичкаха стъпалата й, карайки ги да потръпват. Безсъмнено това означаваше, че не всичко е изгубено, повтаряше си тя.
Само дето всеки път, щом опиташе да си вдъхне увереност по този начин, една мъничка част от ума й нашепваше, че мисловният покрив, който се опитва да съгради, няма да издържи на дъжда, надвиснал над онова, което бе останало от живота й. Когато размърдаше ръце, макар да не можеше да ги види, усещаше гладките, свежи чаршафи и хладната, лъскава повърхност, върху която лежеше. Но когато кажеше на краката си да сторят същото… беше все едно, че се намира в спокойната, топла вода на басейните от Другата страна, притисната като в пашкул от невидима прегръдка. Не усещаща нищо.
Къде беше този лечител?
Времето… изтичаше.
От нетърпимо, чакането стана направо убийствено; трудно й бе да прецени дали задушаващото чувство в гърлото й се дължи на състоянието й или на тишината в стаята. Двамата с близнака й буквално тънеха в безмълвие, макар и по много различни причини. Тя нямаше закъде да бърза, докато той бе на ръба да изригне.
Жадуваща за нещо, което да я разсее… каквото и да било, Пейн промълви:
— Разкажи ми за лечителя, който идва.
Хладната струя, която я блъсна в лицето, и тъмният дъх на подправки, нахлул в носа й, красноречиво говореха, че е мъж.
— Той е най-добрият — промърмори Вишъс. — Джейн винаги говори за него така, сякаш е бог.
Тонът му не бе никак ласкателен, ала обвързаните вампири не обичаха около жените им да се навъртат други мъже.
Кой ли от расата им беше той, запита се Пейн. Единственият, когото беше зърнала в купите, беше Хавърс. А него нямаше защо да го търсят, нали? Навярно имаше и друг, когото не бе видяла. В крайна сметка, не беше прекарала чак толкова много време, попълвайки празнините в познанието си за този свят, а според близнака й между нейното пленяване и освобождаването й (доколкото можеше да се нарече така) бяха минали много, много години.
Изтощението я връхлетя като мощна вълна, разпиля мислите й, просмука се чак до мозъка на костите й и я притисна още по-здраво към леглото. И все пак, когато затвори очи, успя да изтърпи обгърналия я мрак само за миг, преди паниката да я накара да ги отвори. Докато майка й я държеше в онова състояние на летаргия, тя твърде добре усещаше безкрайната празнота, която я обграждаше, както и миговете, изнизващи се убийствено бавно. Парализата, сковала я сега, твърде много приличаше на онова, което бе трябвало да понася в продължение на стотици години.
И именно затова бе отправила ужасяващата си молба към Вишъс. Просто не бе в състояние да дойде в Далечната страна, само за да се озове в абсолютно същото положение, от което толкова отчаяно бе искала да избяга.
Сълзи замъглиха погледа й, размазвайки светлината над нея. Как й се искаше брат й да я улови за ръката.
— Моля те, не плачи — каза Вишъс. — Не… плачи.
В действителност, Пейн беше изненадана, че е забелязал.
— Всъщност си прав. Плачът не решава нищо.
Събирайки цялата си решимост, тя се насили да бъде силна, но не й бе никак лесно. Въпреки че познанията й по медицина бяха ограничени, достатъчно бе да разсъди логично, за да разбере срещу какво е изправена. Тъй като беше от изключително силно потекло, тялото й бе започнало да се оправя в мига, в който бе пострадала в двубоя със Слепия крал. Проблемът бе, че именно този възстановителен процес, който при други обстоятелства щеше да спаси живота й, сега още повече утежняваше състоянието й… и най-вероятно го правеше необратимо.