— Нямах това предвид — Мани потърка очи. — Тя е девствена.
— Все още? — попита брат й след един дълъг миг.
— Да. Не беше редно да… й го отнемам.
О, господи, самата мисъл, че може да я наранят…
Без да губи и миг повече, Мани излезе от апартамента и повика асансьора. Докато чакаше, си даде сметка, че от другата страна на линията се чува единствено мълчание.
— Ало? Там ли си?
— Да — гласът на близнака й сякаш бе на път да се прекърши. — Да, тук съм.
Линията си остана отворена, докато Мани се качваше в асансьора и натискаше копчето за паркинга. Цялото спускане надолу до мястото, където беше колата му, премина без двамата да си кажат каквото и да било.
— Те са импотентни — промърмори най-сетне близнакът й, тъкмо когато Мани се качваше в поршето. — Не могат да правят секс.
Е, не може да се каже, че от това на Мани му стана по-добре. А ако се съдеше по гласа на брат й, той споделяше чувствата му.
— Ще ти се обадя — каза Мани.
— Направи го, мой човек. Направи го на всяка цена.
52.
Когато дойде на себе си, Пейн не отвори очи. Нямаше причина никой друг да го узнае.
Останалите й сетива я информираха за положението й: стоеше права, с долепен до стената гръб и окови около китките. Глезените й също бяха оковани и разтворени широко, а главата й се полюшваше напред по крайно неудобен начин.
Всяко поемане на въздух носеше миризма на застояла пръст, а вляво от нея долитаха мъжки гласове.
Изключително дълбоки гласове. Трептящи от възбуда, сякаш току-що в лапите им беше паднала огромна печалба. С други думи — тя.
Докато събираше сили, Пейн не хранеше никакви илюзии за това, което се канеха да сторят с нея. Много скоро. Тя се стегна, мъчейки се да не мисли за своя Мануел… и как ако тези мъже постигнеха своето, щяха да я опетнят отново и отново, преди да я убият, вземайки онова, което по право принадлежеше на лечителя й.
Само че тя не можеше и нямаше да мисли за него. Защото да поеме по този път означаваше да пропадне в черна яма, която щеше да я улови в недрата си и да я направи беззащитна. Вместо това Пейн се зарови в спомените си, сравнявайки лицето на своя похитител с онези, които бе виждала в кристалните купи в Светилището.
«Защо?», не спираше да се чуди. Нямаше представа защо онзи с обезобразената устна се бе нахвърлил отгоре й с такава ненавист…
— Знам, че си будна — гласът беше невъобразимо дълбок, имаше силен акцент и се разнесе съвсем близо до ухото й. — Дишането ти се промени.
Пейн отвори очи и вдигна глава, отправяйки поглед към войника. Той беше застанал в сенките, така че й беше трудно да го види добре.
Изведнъж всички останали гласове затихнаха и Пейн усети, че в нея са приковани много погледи. Значи така се чувстваше плячката на някой хищник.
— Това, че не ме помниш, ме наранява дълбоко — при тези думи той поднесе една свещ към лицето й. — Аз мисля за теб всяка нощ, откакто се срещнахме за първи път. Преди сто години и още сто преди това.
Пейн присви очи. Черна коса. Жестоки сини очи. И заешка устна, която очевидно му беше по рождение.
— Спомни си кой съм — това не беше молба или въпрос, а заповед. — Спомни си кой съм.
И тогава всичко се завърна в съзнанието й. Малкото селце в покрайнините на гористата долчинка. Мястото, където бе убила баща си. Това трябва да беше един от войниците на Блъдлетър. Без съмнение те до един бяха негови войници.
О, тя наистина беше плячка, а те щяха да й причинят истинско страдание, преди да я убият, задето им бе отнела техния водач.
— Спомни си.
— Ти си един от войниците на Блъдлетър.
— Не — излая той, завирайки лице в нейното. — Аз съм повече от това.
Пейн се намръщи, а той отстъпи назад и започна да обикаля в кръг, стиснал здраво юмруци, върху един от които капеше восък от свещта в ръката му.
Когато отново застана пред нея, се владееше. Макар и с усилие.
— Аз съм неговият син. Неговият син. Ти ми отне моя баща…
— Невъзможно.
— … без всякакво основание… Какво?
В поразеното му мълчание, Пейн високо и ясно заяви:
— Невъзможно е да си негов син.
Когато значението на думите й проникна до съзнанието му, сляпата ярост, изписала се върху лицето му, беше самото въплъщение на омраза; ръката, която вдигна, трепереше.
Зашлеви я толкова силно, че на Пейн й се привидяха звезди.
Тя вирна глава и го погледна право в очите. Беше й писнало. От невярното му убеждение. От преценяващия начин, по който шайката му я оглеждаше. От цялото му престъпно невежество.