Цели три часа беше обикалял из шибаните улици, докато най-сетне открие проклетото място. Но да — именно това търсеше. На утринните лъчи, които струяха между сградите, паважът лъщеше, покрит с нещо мазно, оцапало и тухлените стени, и контейнера за боклук, и прозорците с метална мрежа.
Мани натисна съединителя, изключи от скорост и скочи върху спирачките. Отвори вратата и миг по-късно се дръпна рязко назад.
— Мамка му…
Вонята беше неописуема. Нахлу в носа му и накара мозъка му да изключи, толкова бе отвратителна. Но въпреки това я разпозна. Беше се излъчвала от порите на типа с шапката на «Ред Сокс» в нощта, когато беше оперирал ранените вампири.
Извади телефона си и набра свръхсекретния номер на Вишъс. Първото позвъняване още не бе отзвучало, когато близнакът на Пейн отговори.
— Намерих мястото — каза Мани. — Точно както ми го описа… човече, ама че смрад. Да. Аха. Ясно. Ще се чуем след малко.
Докато затваряше, част от него беше на път да полудее при мисълта, че Пейн може би е била замесена в нещо, което приличаше на истинска кървава баня. Въпреки това успя да се овладее, докато обикаляше наоколо, търсейки нещо, каквото и да било, което да му каже какво се бе случило…
— Мани?
— Мамка му! — докато се обръщаше рязко, той сграбчи разпятието… или може би сърцето си, за да му попречи да се пръсне в гърдите му. — Джейн?
Призрачната фигура на някогашната му колежка се материализира пред очите му.
— Здрасти.
Първата му мисъл беше: «Господи, слънцето…» Което красноречиво говореше колко много се беше променил животът му.
— Я, чакай! Светлината не ти ли пречи…
— Не — тя протегна ръка и го успокои. — Дойдох, за да помогна. Ви ми каза къде си.
Мани я стисна лекичко за рамото.
— Аз… страшно се радвам да те видя.
Джейн го прегърна за миг, бързо, но силно.
— Ще я намерим. Обещавам ти.
Да, но в какво ли състояние щеше да е?
Двамата обединиха усилията си и се заеха да претърсват уличката, като ту потъваха дълбоко в сенките, ту отново излизаха на слънцето. Слава богу, че все още беше рано и че се намираха в безлюдна част на града, защото Мани изобщо не беше в настроение да се занимава с усложненията, причинени от появата на хора (и особено на полицията).
През следващия половин час двамата с Джейн претършуваха всеки сантиметър от уличката, ала единственото, което намериха, бяха следи от употреба на наркотици, разни боклуци и немалко презервативи, които Мани нямаше никакво намерение да разглежда по-отблизо.
— Нищо — промърмори той. — Абсолютно нищо.
Е, добре. Все тая. Това нямаше да го спре — щеше да продължи да претърсва и да се надява…
Някакво тракане го накара да завърти рязко глава, а после да отиде до контейнера.
— Нещо вдига шум тук — извика той към Джейн, докато коленичеше. Макар че с техния късмет сигурно щеше да се окаже плъх, който тъкмо закусва.
Джейн се приближи точно когато Мани бъркаше под контейнера.
— Мисля… мисля, че е телефон — запъхтяно каза той, докато се протягаше и опипваше земята с пръсти, опитвайки се да… — Ето го!
Издърпа ръка и установи, че наистина държи телефон — строшен и сложен на вибрация, което обясняваше звука. За съжаление, който и да звънеше, беше прехвърлен на гласова поща преди Мани да успее да вдигне.
— Човече, целият е покрит с някаква мастилена гадост — той избърса ръката си в контейнера… което говореше колко отвратително бе онова, с което беше изцапан телефонът. — И освен това има парола.
— Трябва да го занесем на Ви… той може да хакне всичко.
Мани се изправи и я погледна.
— Не съм сигурен, че ми е позволено да отида там — рече и понечи да й подаде телефона. — Ето. Ти го занеси, а аз ще видя дали няма да намеря и други места като това.
Макар че, ако трябваше да бъде откровен, вече беше обиколил целия район.
— Не предпочиташ ли да научаваш какво се случва от първа ръка?
— По дяволите, разбира се, че предпочитам, но…
— А ако Ви открие нещо, не смяташ ли, че ще е по-добре да се изправиш срещу проблема, въоръжен както трябва?
— Ами… да, но…
— Е, никога ли не си чувал, че може просто да направиш нещо и след това да се извиниш? — едната вежда на Мани подскочи и Джейн сви рамене. — Именно така се оправях с теб в болницата години наред.
— Сериозно ли говориш?
— Ще се върнем в имението с колата ти и ако някой има проблем с това, аз ще се погрижа. И мисля, че няма да е лошо първо да се отбием у вас, за да си вземеш някои неща, в случай че се наложи да поостанеш.
Мани поклати бавно глава.