Выбрать главу

— Жив ли е все още? — попита Бъч.

— Не съм сигурен. Преди мислех, че е погребан в «Пайн Гроув», но сега? Един господ знае.

— Аз мога да разбера — обади се Ви и Бъч и Мани го погледнаха. — Само кажете и ще го открия… независимо дали е в света на вампирите или на хората.

— Кого ще откриеш?

Дълбокият глас се разнесе от върха на стълбището и всички глави се обърнаха натам при звука на думите, отекнали във фоайето. Рот стоеше на площадката на втория етаж заедно с Джордж и въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, не беше никак трудно да се отгатне в какво настроение е — смъртоносно.

Трудно бе да се каже обаче дали е заради човека във фоайето или заради всички неща, които му бяха на главата.

Вишъс се нае да отговори… което беше добре, тъй като Бъч си бе изгубил гласа, а по всичко личеше, че същото се бе случило и с Манело.

— Изглежда, че този чудесен хирург може да се окаже твой родственик, господарю.

«Мамка му!», помисли си Бъч, а Манело се сви.

На това му се казваше още повече да усложниш бездруго сговнената ситуация.

Мани разтърка слепоочията си, докато огромният вампир с дълга до кръста черна коса слизаше по стълбите, воден, както изглеждаше, от куче със златиста козина. Копелето имаше вид сякаш мястото му принадлежи и като се имаше предвид начина, по който братът на Пейн се беше обърнал към него, нищо чудно да беше така.

— Правилно ли чух, Ви? — попита новодошлият.

— Да.

Което разреши още един въпрос — защото и Мани беше започнал да се чуди дали не му се причува.

— Това е нашият крал — обяви Вишъс. — Рот, син на Рот. Това е Манело. Доктор Мани Манело. Мисля, че не сте се запознали официално.

— Ти си този на Пейн.

Думите бяха изречени без никакво колебание. Нямаше колебание и в отговора на Мани:

— Да. Аз съм.

Ниският гърлен звук, откъснал се от жестоката уста, беше наполовина смях, наполовина ругатня.

— И мислиш, че между нас има родствена връзка?

Ви се прокашля и побърза да се намеси:

— Има поразителна прилика между бащата на Мани и Бъч. Искам да кажа… той е същинско копие на моето момче.

Тъмните вежди се скриха зад слънчевите очила. А после изражението на лицето на краля се отпусна.

— Няма защо да ти казвам, че ще трябва да го приема на доверие.

А, значи беше сляп. Това обясняваше кучето.

— Можем да опитаме семейна регресия — предложи Вишъс.

— Аха — съгласи се Бъч. — Да го направим…

— Я чакайте малко… няма ли опасност това да го убие? — обади се Джейн.

— Задръжте така — Мани вдигна ръце. — Задръжте така за минутка. Семейна какво?

Вишъс изпусна облаче дим.

— Процес, с помощта на който ще проникна в теб и ще видя колко от нашата кръв тече във вените ти.

— И това може да ме убие?

Мамка му, начинът, по който Джейн клатеше глава, изобщо не му действаше окуражаващо.

— Само така можем да бъдем сигурни. Дори да имаш вампирска кръв, не е като да има как да я занесем в някоя лаборатория и да я изследваме. Нечистокръвните вампири са различни.

Мани ги огледа един по един: краля, Вишъс, Джейн… и онзи, който може би беше негов полубрат. Исусе… ами ако именно заради това чувствата му към Пейн бяха така различни от всичко, което беше изпитвал досега… от мига, в който я видя за първи път, нещо в него… сякаш се пробуди. Навярно това обясняваше и избухливостта му.

И след като цял живот си бе задавал въпроси за баща си и за своите корени… сега имаше шанс да открие истината.

Само че докато те го гледаха, той изведнъж си припомни как миналата седмица беше отишъл в болницата, мислейки си, че е сутрин, само за да открие, че е посред нощ. А после се сети и за онова с Пейн и промените, настъпили в тялото му.

— Знаете ли какво? — каза на глас. — Мисля да пасувам.

Джейн кимна, сякаш бе съгласна с него, и Мани си помисли, че трябва да е взел правилното решение.

Освен това, защо се разсейваха с подобни странични неща?

— Пейн ще се върне, някак си, по някакъв начин — заяви той. — И не възнамерявам да налапам зареден пистолет точно преди отново да я видя… дори ако от това зависи дали принадлежа във вашия свят или не. Знам кой е баща ми… и в момента виждам неговото шибано копие пред себе си. На мен това ми стига… освен ако Пейн не мисли по друг начин.