Срещна очите му и в тях прочете всичките му въпроси и страхове.
— Невредима съм — каза тя, както на своя мъж, така и на брат си.
— Какво стана? — попита Мануел, заровил лице в косата й. — Открих телефона ти строшен.
— Търсил си ме?
— Разбира се! — той отстъпи лекичко назад. — Брат ти ми се обади щом се съмна.
Изведнъж Пейн беше наобиколена от народ, сякаш някой беше ударил гонг и бе повикал всички във фоайето… без съмнение шумът около появата й ги беше довел, но досега бяха стояли настрани от уважение.
Очевидно имаше да успокоява повече от двама души. Което я накара да се почувства част от това семейство.
— Бях край реката — започна Пейн на висок глас, така че всички да могат да чуят, — когато долових мириса на врага. Привлечена от него, започнах да кръстосвам улиците и се натъкнах на двама лесъри — усети как Мануел настръхна и видя брат си да прави същото. — Беше чудесно отново да се бия…
Тук тя се поколеба, но кралят кимна. Както и една силна на вид жена с късо подстригана коса… сякаш и тя се биеше във войната и познаваше и порива, тласкащ в битка, и задоволството от успеха. Ала братята изглежда се чувстваха неловко.
Пейн продължи:
— Междувременно пристигнаха няколко вампири — със здрави мишци и въоръжени до зъби, същински ескадрон. Водачът им беше много висок, с тъмни очи, тъмна коса и… — тук тя докосна устата си, — с дефект на горната устна.
Това отприщи цял порой от ругатни… и на Пейн й се прииска преди да беше напуснала Другата страна, да беше използвала кристалните купи малко повече. Очевидно мъжът, когото описваше, не им беше непознат.
— Той ме залови… — при тези думи се разнесе не едно, а две изръмжавания: от гърдите на близнака й и от тези на Мануел. Тя погали успокоително мъжа до себе си и погледна към брат си. — Живееше със заблудата, че съм причинила голямо зло на неговата плът и кръв. Вярваше, че е син на Блъдлетър… и с очите си бе видял как погубих нашия баща. В продължение на векове ме е търсил, за да ми отмъсти.
Изведнъж тя млъкна, давайки си сметка, че току-що бе признала, че е извършила отцеубийство. Ала никой не изглеждаше впечатлен… което говореше красноречиво не само какви мъже и жени се бяха събрали наоколо, но и какво копеле е бил баща й. Пропусна да спомене, че я беше ударил и бе доволна, че следите вече не се виждаха по лицето й. Имаше чувството, че не е нужно някой друг да научава за това.
— И той ми повярва. Не ме нарани… всъщност, защити ме от останалите мъже и ми даде леглото си…
Горната устна на Мануел се повдигна, сякаш за да разкрие вампирски зъби… и това адски я възбуди.
— Сама. Спах сама. Той и подчинените му бяха на горния етаж — още едно успокояващо докосване за Мануел… поне докато не си даде сметка, че той е напълно възбуден, точно както би станало с един вампир, обзет от порива да маркира своята жена. Което беше невъобразимо еротично. — Ъъъ… след това ми завърза очите и ме откара до една скална тераса, от която се разкриваше прекрасен изглед към града. А после ме остави да си вървя. Това е всичко.
Пръв проговори Рот:
— Отвлякъл те е против волята ти.
— Смяташе, че има основателна причина. Вярваше, че съм убила баща му. И в мига, в който разбра, че не е така, беше готов да ме освободи, ала слънцето беше изгряло, така че не можех да отида никъде. Бих ви позвънила, но си бях изгубила телефона, а те, мисля, не можеха да ми услужат със свой, тъй като не видях такъв. Всъщност, живееха по древния начин — колективно и скромно, в една подземна стая, осветявана от свещи.
— Някаква представа къде са отседнали? — попита близнакът й.
— Никаква. Бях в безсъзнание, когато ме… — многогласен разтревожен вик огласи фоайето и тя поклати глава. — Бях простреляна.
— Какво, по…
— Била си какво?
— Пистолет…
— Простреляна с…
— … ранена?
Хм. Това май не помогна особено.
Докато братята говореха един през друг, Мануел я взе на ръце с лице, изкривено от сляпа ярост.
— Това беше. Приключихме тук. Сега ще те прегледам — той се обърна към брат й. — Къде да я отнеса?
— На горния етаж. Третата врата вдясно. Там ще откриеш стая за гости. Ще накарам да ви изпратят храна. Кажи ми, ако ти трябват някакви медицински материали.
— Добре.
И с тези думи мъжът й се заизкачва по стълбите, носейки я на ръце. Добре че в общи линии беше приключила с разказа си — ако се съдеше по начина, по който Мануел беше стиснал устни, Пейн скоро нямаше да говори отново за преживяното.