Когато Пейн не отговори, той й подаде кожения повод, закачен за юздата.
— Подарявам ти я.
При тези думи Глори изцвили гръмогласно и се изправи на задните си крака, сякаш за да покаже, че одобрява.
Пейн избърса очите си и като се хвърли на врата на Мануел, го целуна с всичка сила.
— Нямам думи.
После взе повода, а Мануел се изду от гордост. Пейн си пое дълбоко дъх и… преди да си даде сметка за собственото си движение, скочи във въздуха и се метна на гърба на Глори, сякаш двете бяха заедно от години, а не от броени минути.
Кобилата не се нуждаеше нито от пришпорване, нито от разрешение да тръгне — тя се хвърли напред, политайки в див галоп.
Заровила пръсти в дългата черна грива, Пейн седеше, балансирайки съвършено върху силния гръб, който се движеше под нея. Вятърът брулеше лицето й и тя се разсмя ликуващо, докато двете с кобилата се носеха като въплъщение на радостта и свободата. Да… да! Хиляди пъти — да!
Да се втурне в нощта.
Да притежава свободата да се движи.
Да знае, че любовта я очаква.
То бе повече от това да си жив. То бе да живееш.
Застанал до караваната за коне, гледащ как двете му момичета политат в нощта, Мани не беше на себе си от щастие. Пасваха си съвършено; замесени от едно тесто, сега и двете бяха здрави и силни, и цепеха мрака в галоп, от който дори повечето коли биха изостанали.
Е, добре. Може би се просълзи мъничко. Но какво пък. Това беше невероятна нощ за…
— Видях го.
— Исусе Христе… — Мани стисна разпятието си и се обърна рязко. — Винаги ли се промъкваш по този начин зад хората?
Братът на Пейн не отговори… а може би не беше в състояние. Беше приковал очи в сестра си и галопиращия й кон и изглеждаше също толкова развълнуван, колкото и Мани.
— Обаче си мислех, че е жребец — Вишъс поклати глава. — Но иначе да, точно това видях… Пейн, възседнала чистокръвен кон, с развяна от вятъра коса. Ала не мислех, че е от бъдещето…
Мани отново се обърна към своите момичета, които се намираха далеч от тях, чак до високата ограда и тъкмо завиваха, за да се върнат към къщата.
— Толкова много я обичам — чу се да казва той. — Това там е сърцето ми. Моята жена.
— Абсолютно.
Докато между двамата се възцаряваше дълбоко съгласие, Мани се почувства у дома си в толкова много отношения… но нямаше намерение да се замисля особено върху това, от страх всички тези крехки благословии да не се разпаднат на късчета.
Миг по-късно погледна вампира до себе си.
— Може ли да те питам нещо?
— Давай.
— Какво, по дяволите, си направил на колата ми?
— Какво, музиката ли имаш предвид?
— Къде се дянаха всичките ми…
— Гадости? — диамантените очи срещнаха неговите. — Ако ще живееш тук, ще трябва да започнеш да слушаш моите парчета, ясно?
Мани поклати глава.
— Поднасяш ме.
— Да не искаш да ми кажеш, че не ти харесаха?
— Все тая — Мани изсумтя, а после каза неохотно: — Е, добре де, не бяха съвсем отвратителни.
Смехът, последвал думите му, беше съвсеееем мъничко по-триумфиращ, отколкото беше нужно.
— Знаех си.
— Е, какво слушах?
— Сега пък и имена искаш — вампирът извади ръчно свита цигара и я запали. — Да видим… «Синдарела Мен» на Еминем. «Не съм човек» на Лил Уейн. На Тупак беше…
Списъкът продължаваше ли, продължаваше и Мани го слушаше с половин ухо, докато поглаждаше златното разпятие на гърдите си и гледаше как Пейн препуска в галоп.
Двамата с нея бяха заедно… В полунощ той и Бъч щяха да отидат на църква… а Вишъс не го беше пронизал. Освен това, ако не го лъжеше паметта, близнакът на Пейн караше черния «Ескалейд», паркиран ей там, което означаваше, че отмъщението му беше в кърпа вързано, под формата на цял куп песни на «Блек Вейл Брайдс», «Булет фор май Валънтайн» и «Авенджед Севънфоулд», качени в уредбата на онзи пикап.
Само мисълта за това бе достатъчна, за да накара Мани да се усмихне.
Честно казано?
Имаше чувството, че е спечелил от лотарията. Във всеки от петдесетте щата. По едно и също време.
Ето какво невероятно щастие се беше усмихнало на всички.