Откъде го знаеше?
Кой го беше грижа, по дяволите!
А и устните й нямаше да бъдат единственото място, което щеше да открие със своите.
Отдръпвайки се лекичко, той плъзна очи по дългата й шия, по ключицата… и още по-надолу… или поне се опита.
Което беше първият признак, че нещо не е наред. Въпреки че виждаше всяка подробност от силното й красиво лице и дългата, сплетена на плитка коса, образът на гърдите й бе някак мъглив и си оставаше такъв: независимо колко присвиваше очи, той не ставаше по-ясен. Не че имаше значение — за него тя бе съвършена, независимо как изглеждаше. Съвършена… за него.
— Целуни ме — прошепна тя.
Бедрата му потръпнаха при звука на гласа й и ерекцията му докосна най-съкровеното й място, което го накара да простене. Господи, да я усеща притисната така плътно до себе си, когато почти бе проникнал в нея, търсейки онова най-сладостно местенце…
— Лечителю — дрезгаво промълви тя, докато извиваше гръб; езикът й се показа и овлажни долната й устна…
Кучешки зъби.
Белите връхчета на дългите зъби го накараха да замръзне. Онова, което лежеше под него, готово да го приеме в себе си, не беше човешко същество.
Вампир.
Би трябвало да е шокиран и ужасен. Ала не беше. Тъкмо обратното, истинската й същност го накара още по-отчаяно да закопнее да проникне в нея… толкова, че го обля пот. Имаше и още нещо… изпълни го с желание да я маркира. Каквото и да означаваше това.
— Целуни ме, лечителю… и не спирай.
— Няма — простена той. — Никога няма да спра.
Докато навеждаше глава, за да долепи устни до нейните, оргазмът му изригна и я обля цялата…
Мани се сепна от собственото си пъшкане, което бе толкова силно, че би могло да събуди и мъртвите.
Мамка му, беше започнал да еякулира и то как! Бедрата му се притискаха към дивана, докато прекрасните, обвити в мъгла спомени за девствената жена на мечтите му, му даваха усещането, че ръцете й са навсякъде върху кожата му. По дяволите! Въпреки че сънят очевидно бе свършил, оргазмът продължаваше.
Когато всичко свърши, Мани рухна по лице върху дивана, мъчейки се да си поеме въздух, защото бе почти сигурен, че вторият рунд тепърва предстои. Пипалата на съня го възбуждаха и изпълваха с желание да се върне обратно в онзи момент, които никога не бе съществувал и въпреки това му се струваме така реален, както и действителността, в която се намираше сега. Разрови в ума си, подръпвайки нишките на спомена, мъчейки се отново да извика жената…
Главоболието, което стисна слепоочията му, само дето не го нокаутира… ако вече не лежеше, сигурно щеше да се сгромоляса на пода.
— Мамка му…
Болката беше поразяваща, сякаш някой го беше цапардосал по тила с оловна тръба; отне му доста време, преди да събере достатъчно сили, за да се обърне по гръб и да се помъчи да стане.
Първият опит не мина особено добре. Вторият се увенча с успех, само защото подпря ръце от двете си страни, за да се задържи да не падне назад. Докато главата му се люшкаше на раменете като спихнал балон, той се взираше в персийския килим и чакаше да се съвземе достатъчно, за да успее да се изстреля към банята и да се нагълта с болкоуспокояващи.
Беше получавал същите главоболия и преди. Точно преди Джейн да умре…
При мисълта за някогашната му колежка го връхлетя нова вълна на болка, от която на човек направо можеше да му се прииска да си тегли куршума.
Дишайки съвсем повърхностно, Мани си наложи да не мисли за нищо, за абсолютно нищо и само това му помогна да преживее пристъпа. Когато агонията най-сетне започна да утихва, той вдигна глава… много предпазливо, в случай че и най-малката промяна доведеше до нова атака на главоболие.
Старинният часовник зад бюрото му показваше четири часа и шестнайсет минути.
Четири часа сутринта? Какво, по дяволите, беше правил цяла нощ след като си бе тръгнал от клиниката «Трикаунти»?
Мани върна мислите си назад и си спомни как си тръгва от Куинс след като Глори бе излязла от упойката. Беше възнамерявал да се прибере у дома, ала очевидно не го беше направил. Нямаше представа колко дълго бе спал в кабинета си. Когато погледна хирургическите си дрехи, видя, че тук-таме има кръв… а върху маратонките, които бе събул по-рано, бяха надянати сини калцуни, с които се влизаше в операционната. Очевидно бе работил над някой пациент…
Нов пристъп на болка избухна в ума му, толкова свиреп, че всеки мускул в тялото му се напрегна, докато се мъчеше да запази контрол. Знаейки, че това е единственият му шанс, той изпразни съзнанието си от абсолютно всякакви мисли и се съсредоточи единствено върху това да диша бавно и равномерно.