Оттеглянето му обаче пропадна, когато стигна до стаите за възстановяване. Беше възнамерявал да мине покрай тях, ала краката му спряха от само себе си, а умът му защрака… и ето че изведнъж усети неудържим импулс да влезе в една от стаите. Подчини се, без да обръща внимание на моментално завърналото се главоболие, и отиде право в помещението в дъното, точно до аварийния изход.
Леглото до стената беше съвършено оправено, чаршафите — опънати и подпъхнати прилежно под дюшека. Върху таблото за бележки не беше написано нищо, не бръмчаха машини, а компютърът не беше включен.
Ала във въздуха все още витаеше мирис на дезинфектант. Както и дъх на парфюм…
Тук бе имало някой. Някой, когото той беше оперирал. Тази вечер. И тя беше…
Агонията беше заслепяваща и Мани трябваше да хване скарата на вратата, за да се задържи на крака. Мигрената (или каквото и да беше това) се влоши, принуждавайки го да се превие надве…
И точно тогава я видя. Залитайки, с разкривено от болка лице, той се добра до масичката край леглото и приклекна. Пъхна ръка отдолу и заопипва пода, докато не намери сгънатата картичка. Знаеше какво представлява още преди да я е погледнал. И по някаква причина, когато я сложи върху дланта си, това едва не разби сърцето му.
Изпъна прегънатото картонче и загледа щампованото си име и титла, както и адреса, телефона и факса на болницата. В празното поле до логото на «Свети Франсис» със собствения му почерк беше написан мобилният му номер.
Коса. Тъмна коса, вързана на плитка. Пръстите му, развързващи…
— Мамка му!
Протегна ръка, за да се подпре, но въпреки това здравата се удари в линолеума, преди да се претърколи по гръб. Докато стискаше главата си в длани, напрягайки се, за да надвие агонията, си даваше сметка, че очите му са отворени, ала не виждаше нищо.
— Шефе?
Гласът на Голдбърг накара болката в слепоочията му да поутихне мъничко, сякаш умът му се бе вкопчил в звука като в спасително въже, използвайки го, за да се издърпа далеч от акулите. Поне временно.
— Здрасти — простена той.
— Добре ли си?
— Аха.
— Главоболие?
— Ни най-малко.
Голдбърг се изсмя.
— Виж, явно е някакъв вирус. Четири сестри и двама администратори гушнаха пода като теб. Изпратих ги да си вървят у дома и повиках допълнителен персонал.
— Добре си направил.
— И познай какво?
— Няма защо да го казваш. Отивам си, отивам си.
Мани се надигна с усилие и седна, а после, когато беше готов, си вдигна жалкия задник от пода, използвайки страничните решетки на леглото за опора.
— Този уикенд се предполагаше да си почиваш.
— Е, върнах се.
За щастие Голдбърг не го попита за резултатите от конното надбягване. Разбира се, той не знаеше за него. Никой нямаше и понятие какво прави Мани извън болницата, най-вече защото той никога не го бе смятал за достатъчно важно, в сравнение с работата, която вършеха тук. Защо изведнъж целият му живот му се струваше така празен?
— Имаш ли нужда някой да те откара? — попита шефът на «Травматология».
Господи, как му липсваше Джейн.
— Ъъъ… — какъв беше въпросът? А, да. — Взех хапче… ще се оправя. Изпратете ми съобщение на пейджъра, ако ви потрябвам — докато отиваше към вратата, потупа Голдбърг по рамото. — Ти си шефът до седем сутринта.
Така и не чу отговора на другия лекар.
Което явно беше лайтмотивът на вечерта. Изобщо не забелязваше какво става около него, докато отиваше към асансьора, който щеше да го свали в паркинга — сякаш последният рунд с болката най-сетне беше нокаутирал мозъка му. Когато излезе от асансьора, продължи да слага единия си крак пред другия, докато не стигна до мястото си за паркиране… Къде, по дяволите, беше колата му?
Огледа се наоколо. Всички шефове на отделения имаха свои места за паркиране, ала ето че поршето му го нямаше. Ключовете също не бяха в джоба му. Единствената добра новина беше, че обзелата го ярост окончателно прогони главоболието… макар това вероятно да беше резултат от хапчетата.
Къде. По. Дяволите. Беше. Проклетата. Му. Кола.
Мамка му, човек не можеше просто да строши прозореца, да запали двигателя и да отпраши. Нуждаеше се от чип картата, която държеше в… Портфейла му също го нямаше.