Страхотно. Точно от каквото се нуждаеше: открадната пачка пари, поршето му — на път към някой гараж, където щеше да бъде разглобено и продадено на части, а той — разправящ се с полицаите.
Офисът на охраната беше на изхода от гаража, така че Мани пое натам, вместо да се обади, защото… ами защото и мобилният му го нямаше, естествено…
Ала после забави крачка. И спря. На половината разстояние до изхода, там където паркираха пациентите и техните семейства, имаше сиво порше 911 Турбо. Същата година като неговото. Същият стикер на Нюйоркската асоциация за конни надбягвания на задното стъкло. Същият регистрационен номер. Приближи се до колата бавно, сякаш от долната й страна беше прикрепена бомба. Вратите бяха отключени и той предпазливо отвори онази откъм мястото на шофьора. Портфейлът, ключовете и мобилният му телефон бяха под предната седалка.
— Докторе? Добре ли си?
Добре. Явно тази нощ имаше два лайтмотива — никакви спомени и хора, които му задаваха един и същи въпрос, на който не можеше да отговори откровено.
Вдигна очи и се зачуди какво би могъл да каже на служителя от охраната: «Хей, някой да е предал сивото ми вещество в бюрото за «Изгубени вещи»?»
— Защо си паркирал тук? — попита мъжът със синя униформа.
«Нямам представа.»
— Някой беше заел моето място.
— Мамка му! Трябваше да се обадиш, мой човек. Веднага щяхме да оправим нещата.
— Нямаш грешка — това поне не беше лъжа.
— Е, май е най-добре да идеш да си починеш. Не изглеждаш добре.
— Хубав съвет.
— Трябваше да стана лекар — пазачът му махна с фенерчето си. — Лека нощ.
— Лека.
Мани седна в появилото се като по чудо порше, запали двигателя и включи на задна. Докато излизаше от гаража, извади пропуска си и с негова помощ мина през изхода без проблем. Когато се озова на авеню «Свети Франсис», сви рязко и се отправи към центъра. Докато караше към «Комодор», беше сигурен в едно-единствено нещо.
Беше започнал да губи шибания си ум.
12.
— Ви трябваше вече да се е прибрал, помисли Бъч, докато се взираше пред себе си.
— Би трябвало да е тук — обади се Джейн зад него. — Чухме се преди почти час.
— Великите умове мислят еднакво — промърмори Бъч, докато поглеждаше часовника си. За пореден път. След това стана от кожения диван в Дупката, където се намираха, заобиколи малката масичка и отиде до компютрите на най-добрия си приятел. Четирите играчки, както викаха на тези високотехнологични копелета, струваха поне петдесет хилядарки… и това бе всичко, което Бъч знаеше за тях. Това, както и как да използва мишката, за да открие джипиес чипа в мобилния телефон на Ви.
Нямаше нужда от кой знае какви издирвания. Адресът му каза всичко, което му трябваше… и накара вътрешностите му да се свият.
— Все още е в апартамента.
Джейн не каза нищо и Бъч я погледна над мониторите. Тя стоеше до джагата, скръстила ръце пред гърдите си. Профилът и тялото й бяха прозрачни, така че Бъч можеше да види кухнята от другата й страна. За една година напълно бе свикнал с различните й състояния — това обикновено означаваше, че е погълнала в мисли твърде дълбоко, за да си губи времето да придава плътност на тялото си.
Бъч бе готов да се обзаложи, че си мислят едно и също — това, че Ви стоеше в «Комодор» толкова до късно, макар да знаеше, че сестра му вече се е прибрала в имението след претърпяната операция, беше подозрително… особено като се имаше предвид настроението му. И крайностите му.
Бъч отиде до дрешника и извади велуреното си палто.
— Дали би могъл… — Джейн спря и се засмя. — Прочете ми мислите.
— Ще го доведа вкъщи. Не се безпокой.
— Добре. Ами… Аз ще отида да постоя с Пейн.
— Добра идея — съгласи се той веднага и то не само заради медицинската полза от това до сестрата на Ви да има лекар.
Зачуди се дали и Джейн го знаеше. Но разбира се, тя изобщо не беше глупава.
А и един господ знаеше какво ще завари в апартамента на Ви. Мисълта, че той може да изневерява на Джейн с някоя никаквица, му беше отвратителна, но хората правеха грешки, особено когато се намираха под огромен стрес. А беше по-добре някой друг, а не Джейн да види какво се разиграва там. На излизане той я прегърна за миг… и тя отвърна на прегръдката му, приемайки незабавно физическата си форма.
— Надявам се… — Джейн така и не довърши.
— Не се тревожи — успокои я той, макар и сам да не си вярваше.
След минута и половина вече беше зад волана на кадилака, настъпил газта до дупка. Въпреки че вампирите можеха да се дематериализират, той не беше чистокръвен вампир, така че това крайно полезно умение не му беше по силите.