Докато неживият убиец остана да лежи там като парцал, Бъч се завъртя, готов да довърши започнатото… но за негова изненада Ви изведнъж бе решил да се залови за работа. Въпреки че очевидно беше ранен, братът си оставаше страховит противник, докато нанасяше мощен ритник на последния от лесърите. След това се нахвърли отгоре му с оголени зъби — впи ги в рамото на убиеца като булдог, а после го прониза в стомаха с кинжала си. Докато вътрешностите на скверното създание се изсипваха върху паважа в гнусна купчинка, Ви го пусна и той пльосна по лице на земята.
А после се чуваше единствено тежко дишане.
— Какво… по дяволите… правеше? — изплющя гласът на Бъч.
Ви се преви одве, подпрял ръце на коленете си, ала очевидно това не беше достатъчно, за да облекчи агонията му, и в следващия миг той вече беше на колене до лесъра, който току-що беше изкормил, и просто… дишаше.
— Отговори ми, задник такъв — Бъч беше толкова вбесен, че почти му се искаше да зарита копелето в главата. — Какво, по дяволите, правиш?
Заваля студен дъжд. От устата на Ви се процеждаше кръв и той се закашля. Това беше всичко.
Бъч прокара ръка през влажната си коса и вдигна лице към небето. Ледените капки тупкаха по челото и бузите му и като някаква хладна благословия, го поуспокоиха. Но не можаха да сторят нищо, за да облекчат буцата, която тежеше в стомаха му.
— Колко далеч щеше да ги оставиш да стигнат, Ви?
Не искаше отговор. Дори не говореше на най-добрия си приятел. Просто се взираше в небето с бледите звезди и безмълвния безкрай, надявайки се да намери малко сила. И тогава го осени. Далечното проблясване високо горе не бяха светлините на града… а слънцето, което се канеше да покаже лицето си над тази част от света и да го огрее с лъчите си. Трябваше да побърза.
Докато Ви изплюваше още една порция кръв на паважа, Бъч се стегна и извади камата си. Нямаше време да вдиша убийците, но имаше и друга, по-важна причина да не го прави. След като свършеше да се прави на прахосмукачка за лесъри, винаги се нуждаеше от целителните умения на Ви, в противен случай го очакваше пътуване в страната на сухите напъни за повръщане, задавян от скверните, подобни на сажди останки на Омега. Ала сега? Сега не бе сигурен дали има достатъчно доверие на Ви, за да седи до него в колата, на път към Дупката.
Мамка му, Ви искаше някой да му дръпне един хубав бой. А Бъч имаше чувството, че изобщо не би възразил да го стори.
Прониза изкормения лесър, изпращайки го обратно при Омега, а Вишъс дори не мигна при изпукването и проблесналата до него бяла светлина. Като че ли не забелязваше нищо, докато Бъч се преместваше на следващия убиец, типа с прерязаното гърло.
Последният бе онзи до контейнера за боклук, който междувременно някак си бе успял да се изправи и се подпираше на него, увиснал безжизнено като някакво зомби. Бъч изтича натам, вдигна дръжката на кинжала над рамото си, готов да…
Тъкмо когато се канеше да нанесе удар, до носа му достигна мирис — не само на парфюм «Лесър», но и на още нещо. Нещо, което познаваше твърде добре.
Прониза убиеца, а когато лумналата за миг светлина угасна, надникна в контейнера. Едната половина на капака му беше затворена, а другата висеше настрани разкривена, сякаш някой камион я беше отнесъл. Смътната светлина, която нахлуваше вътре, му беше достатъчна. Очевидно в сградата, на която принадлежеше контейнерът, се извършваше някаква металообработваща дейност, защото вътре беше пълно с безброй къдрави метални стружки, досущ като някаква шантава перука за Хелоуин…
А между тях се подаваше мръсна бледа ръка с малки, тънки пръстчета…
— Мааааамка му — прошепна той.
Годините на подготовка и опит го изстреляха в режим «детектив», но той си напомни, че няма време да остава на улицата.
Зората наближаваше и ако не си размърдаше задника и не се върнеше в имението, щеше да стане на прах и пепел.
Това си беше работа на хората. Не негова.
В абсолютно отвратително настроение, Бъч изтича до кадилака, запали шибания двигател и натисна газта до дупка, макар че имаше да измине само двайсетина метра. Когато натисна спирачката, гумите изсвистяха и колата поднесе върху влажния паваж, преди да спре на около крачка от превитото тяло на Ви.
Докато чистачките се движеха напред-назад, Бъч свали прозореца откъм мястото до шофьора.
— Качвай се — нареди, като гледаше право напред. Никакъв отговор.
— Качвай се в шибаната кола.
Когато се върна в лечебницата на имението, Пейн бе настанена в друга стая, различна от онази, където беше преди. Ала всичко й се струваше съвсем същото — лежеше неподвижно по гръб върху легло, което не беше нейно, в състояние на безсилна тревога.