Докато потъркваше очите си с различен цвят, той се замисли за това колко много го беше ненавиждало семейството му беше израснал, вярвайки, че генетичният му дефект да има едно синьо и едно зелено око означава, че е ненормален изрод, а те се бяха държали с него така, сякаш бе срам за рода им.
Всъщност, беше дори по-лошо. В крайна сметка го бяха изритали от вкъщи и бяха изпратили бранителите на честта да му дадат урок. И именно така той бе станал уокър.
А като си помислеше, че така и не бяха разбрали за другите «ненормалности», които се криеха в него. Като например това, че искаше да бъде с най-добрия си приятел.
Исусе, изобщо не му трябваше огледало, за да види истинското си лице — на измамник и страхливец… но не можеше да направи нищо по въпроса. Беше заключен в килия без ключ, натикан в нея заедно с години на обиди, нанасяни му от семейството. Истината зад необуздания му характер бе, че е слабак. Виж, Блей беше силен. Уморен да чака, той бе обявил кой е в действителност и бе намерил някой, с когото да бъде.
По дяволите, това му причиняваше болка.
Куин изруга, прекъсна вътрешното си хленчене и се насили да продължи напред. С всяка крачка се стягаше все повече, потискайки бъркотията, която цареше в него и подсилвайки вътрешните си укрепления.
Животът беше постоянна промяна. Блей се бе променил. Джон се бе променил.
А той очевидно беше следващият, тъй като просто не можеше да продължава така.
Докато влизаше в тренировъчния център през задния вход на офиса, реши, че ако Блей е успял да отгърне нова страница, значи и той може да го стори. Животът бе това, което човек сам направеше от него — независимо къде те запратеше съдбата, свободната воля означаваше, че можеш да направиш от това, което имаш, всичко, което поискаш.
А той определено не искаше онова, което имаше в момента. Анонимния секс. Отчаяната глупост. Изгарящата ревност и съжалението, което не му даваше мира и което не водеше доникъде.
Тъй като нямаше тренировъчни класове, съблекалнята беше празна, така че той се преоблече съвсем сам, нахлузвайки черни гащета и чифт черни маратонки.
След това включи стереоуредбата и започна да прехвърля песен след песен с дистанционното, докато не стигна до «Клинт Истууд» на «Горилаз». После отиде до бягащата пътека. Мразеше да тренира… направо ненавиждаше цялото безмозъчно бягане, като хамстер в малкото си колело. По-добре да се чука или да се бие, както винаги казваше.
Само че когато си заклещен между четири стени заради слънцето навън, и си твърдо решен да се отдадеш на сексуално въздържание, да бягаш, без да стигаш никъде, бе съвсем уместен начин за изразходване на енергията.
Засили темпото и затича, припявайки на музиката.
Съсредоточен върху боядисания в бяло бетон, той слагаше крак пред крак, отново и отново, и отново, докато от ума и тялото му не остана нищо освен ритмичните стъпки, ударите на сърцето му и потта, оросила голите му гърди, стомаха и гърба.
За първи път в живота си не усили машината докрай. Скоростта беше нагласена така, че той да поддържа равномерно темпо, на което можеше да издържи с часове. Когато се опитваш да избягаш от себе си, обикновено клониш към шумното и натрапчивото, към крайностите и безразсъдството, защото това те кара да се стегнеш и да се вкопчиш със зъби и нокти в скалите, които сам издигаш пред себе си. Точно както Блей, Куин също оставаше верен на себе си: макар да му се искаше да не крие истинската си същност и да бъде заедно с мъжа, когото… обича, не можеше да се принуди да го стори.
Но по дяволите, поне можеше да престане да бяга от собствената си страхливост. Трябваше да бъде верен на себе си — дори ако това го караше да се мрази до дъното на душата си. Защото тогава може би най-сетне щеше да престане да отвлича вниманието си със секс и алкохол и да си изясни какво всъщност иска. Освен Блей, разбира се.
14.
Седнал до Бъч в Кадилака, Ви бе една двуметрова стокилограмова контузия.
Докато с главоломна скорост се носеха обратно към имението, всеки сантиметър от тялото му пулсираше от болка, която образуваше мъгла, успокояваща крясъците вътре в него.
Така че бе получил част от онова, което търсеше.
Проблемът бе, че облекчението започваше да се стопява и кова го изпълваше със солидна доза ярост, насочена към добрия самарянин зад волана. Не че Бъч го беше грижа. Той не спираше да набира някакъв номер на мобилния си телефон и да затваря, да набира и да затваря, сякаш пръстите на дясната му ръка страдаха от тикове.
Най-вероятно звънеше на Джейн, а после размисляше в последния момент. Слава богу…