— Как е сестра ми? — попита той отсечено.
— Все още си почива — с мъка процеди Джейн през свито гърло. — Елена е при нея.
— Ти също трябва да си починеш малко.
— Ще го направя.
Как ли пък не! С неща като тези, натежали между тях, сигурно. Ви прокара ръката с ръкавицата през косата си.
— Не знам какво трябва да кажа сега.
— С друга ли беше?
Той изобщо не се поколеба.
— Не.
Джейн го погледна изпитателно… а после бавно изпусна дъха си. Ако имаше нещо, което бе абсолютно сигурно за нейния хелрен, нещо, на което човек винаги можеше да разчита, то бе, че не лъже. При всичките му недостатъци, този не беше сред тях.
— Добре — каза тя. — Знаеш къде да ме намериш. Ще бъда в леглото ни.
Сега тя бе тази, която се обърна и тръгна в обратната посока. Въпреки че разстоянието между тях й късаше сърцето, нямаше да го принуждава да прави нещо, на което не бе способен… и ако имаше нужда да остане сам… така да бъде.
Но не завинаги, това бе сигурно.
Рано или късно Вишъс щеше да говори с нея. Трябваше да го стори, иначе тя… господи, и сама не знаеше какво.
Ала любовта й не можеше да оцелее до безкрай във вакуум. Просто не можеше.
15.
Това, че докато отиваше към центъра на Колдуек, Хосе де ла Крус мина през «Дънкин Донътс», беше огромно клише. Всеобщо мнение бе, че всички инспектори от отдел Убийства» се наливат с кафе и ядат понички, но това невинаги бе вярно. Понякога просто нямаха време.
Пък и телевизионните сериали и криминалните романи можеха да вървят по дяволите — истината бе, че той действаше по-добре, когато в тялото му имаше кофеин и малко захар.
И страшно обичаше глазираните с мед понички. Но това на кого му влизаше в работата?
Обаждането, което бе събудило и него, и жена му, бе дошло около шест сутринта, което си беше почти приличен час, като се имаше предвид, че му звъняха по всяко време на денонощието — мъртвите тела, също като живите със здравословни проблеми, нямаха работно време и почивни дни, така че този направо сносен час си беше същинска благословия.
А и това не бе единственото, в което му потръгна. Тъй като беше неделя сутрин, пътищата и магистралата бяха празни като писти за боулинг, така че пристигна от предградията дотук забележително бързо — кафето в чашата му все още пареше, когато навлезе в района на складовете.
Полицейските коли, които бяха спрели наоколо, известяваха къде беше открито тялото много по-недвусмислено, отколкото жълтата лента, опъната около мястото като панделка около някакъв извратен коледен подарък. Хосе изруга и след като паркира до каменната стена на уличката, се запъти към групичка мрачни на вид униформени полицаи, посръбвайки от кафето си.
— Здрасти, инспекторе.
— Как е, инспекторе.
— Здраво, инспекторе.
Той кимна на момчетата.
— Добро утро на всички. Какво става?
— Не сме я докосвали — Родригес кимна към контейнера. — Ей там е. Джоунс вече направи първоначалните снимки. Следователят и момчетата от екипа за събиране на улики идват насам. Както и мъжемразката.
А, да. Вярната им фотографка.
— Благодаря.
— Къде е новият ти партньор?
— Идва.
— Готов ли е за нещо такова?
— Ще видим.
Без съмнение това място бе видяло немалко хора да се разделят с обяда си, така че ако гледката дойдеше в повечко на новака, нямаше да навреди на пейзажа.
Хосе се пъхна под лентата и отиде до контейнера. Както винаги, когато се приближаваше до труп, установи, че слухът му е станал почти нетърпимо остър. Тихото бъбрене на мъжете зад него, шумът от подметките му върху асфалта, песента на бриза, повяваш откъм реката… всичко беше прекалено силно, сякаш някой току-що бе надул копчето за звука на целия свят.
И разбира се, иронията бе, че причината той да е тук, на тази уличка, в тази сутрин… причината всички коли, мъже, лентата да са тук… беше съвършено безмълвна.
Хосе стисна здраво стиропорената чаша, докато надничаше зад ръждясалия ръб на контейнера. Ръката й беше първото, което видя — бледи пръсти с изпочупени нокти, под които имаше нещо кафяво. Която и да бе тя, явно се бе съпротивлявала.
Докато стоеше надвесен над поредното мъртво момиче, страшно му се прииска в работата му да настъпи по-умрял месец, или седмица… мамка му, дори една нощ. Какво не би дал за застой в работата — с професия като неговата бе трудно да изпитваш удовлетворение от това, което правиш. Дори да разрешиш случая, някой все пак трябваше да погребе любим човек.