Гласът на ченгето до него долетя, сякаш усилен от мегафон.
— Да отворя ли и другата половина?
Хосе за малко да му каже да не крещи толкова, но си даде сметка, че нищо чудно човекът да говореше тихо, сякаш се намира в обществена библиотека.
— Да. Благодаря.
С помощта на палката си полицаят повдигна капака достатъчно, за да може светлината да нахлуе в контейнера, но не погледна вътре. Просто си стоеше там, като един от онези истукани пред Бъкингамския дворец, взрян някъде напред.
Когато се повдигна на пръсти и надникна в контейнера, Хосе установи, че не може да го вини. Насред легло от метални стружки, жената беше гола. Сивата, покрита с петна кожа — някак странно светла под бледите лъчи на зората. Ако се съдеше по лицето и тялото й, трябва да бе около двайсетинагодишна. Косата й беше изрязана до корен, на места толкова близо, че имаше рани. Очите… бяха изтръгнати от очните ябълки.
Хосе извади химикалка от джоба си, протегна се и много внимателно разтвори вкочанените устни. Нямаше зъби… нито един не се подаваше от разранените венци. Хосе направи крачка надясно и повдигна ръката й, така че да види възглавничките на пръстите й. Кожата им беше изрязана Дълбоко.
Обезобразяването не се ограничаваше до главата и ръцете… По тялото зееха дупки — една в горната част на бедрото й, друга над лакътя и две от вътрешните страни на китките й.
Хосе изруга тихичко. Очевидно беше подхвърлена в този контейнер — мястото не беше достатъчно усамотено, за да й е било причинено тук всичко това. Подобна гадост изискваше време и инструменти… и нещо, с което да я вържат, за да не мърда.
— Е, какво имаме тук, инспекторе? — обади се новият му партньор зад него.
Хосе погледна през рамо към Томас дел Векио, младши.
— Закусвал ли си?
— Не.
— Хубаво.
Той се отдръпна, така че Век да може да погледне. Тъй като Век беше по-висок от партньора си с поне петнайсет сантиметра, нямаше нужда да се повдига на пръсти, за да надникне в контейнера — достатъчно бе да се наведе лекичко. А после се взря в онова, което бе вътре. Не се подпря на стената, за да повърне. Не ахна. Изражението му не се промени.
— Тялото е било подхвърлено тук — каза той. — Със сигурност.
— Тя.
Век го погледна с умните си, спокойни очи.
— Моля?
— Тя е била подхвърлена тук. Това е човешко същество. Не предмет, Дел Векио.
— Прав си. Съжалявам. Тя — Век отново се приведе над контейнера. — Май си имаме работа с колекционер на трофеи.
— Възможно е.
Тъмните вежди на Дел Векио подскочиха.
— Доста неща липсват… от нея.
— Да си гледал новините скоро? — Хосе избърса химикалката си с една кърпичка.
— Нямам време за телевизия.
— През последната година единайсет жени са били открити в същото състояние. Чикаго, Кливланд и Филаделфия.
— Мааамка му — Век пъхна една дъвка в устата си и задъвка яростно. — И ти се питаш дали това не е само началото за нас?
Докато новият му партньор упражняваше зъбите си, Хосе потърка очи, мъчейки се да потисне спомените, изплували в главата му.
— Кога ги отказа?
Век се прокашля.
— Цигарите ли? Преди около месец.
— Как е?
— Отвратително.
— Бас държа.
Хосе сложи ръце на хълбоците си и отново се съсредоточи. Как, по дяволите, щяха да открият самоличността на това момиче? В щата Ню Йорк имаше цял куп млади жени, обявени за издирване… и това бе ако приемеха, че убиецът не го бе извършил във Върмонт, Масачузетс или Кънектикът, след което я е докарал тук.
Едно беше сигурно — проклет да е, ако оставеше някакво извратено копеле да започне да очиства колдуелските момичета. Не и докато той беше тук.
Хосе се обърна и потупа партньора си по рамото.
— Давам ти десет дена, приятелю.
— Докато?
— Докато отново се метнеш на седлото заедно с мъжа на «Марлборо».
— Не подценявай силата на волята ми, инспекторе.
— А ти не подценявай как ще се чувстваш, когато се прибереш у вас тази вечер и се опиташ да заспиш.
— Бездруго не спя много.
— Е, тази работа няма да ти помогне.
Точно тогава пристигна фотографката със своя фотоапарат и гадно отношение. Хосе кимна в обратната посока.
— Да се дръпнем и да я оставим да си свърши работата.
Век погледна към нея и очите му само дето не изскочиха, срещайки свирепия поглед, с който тя му отвърна. Подобна враждебна реакция несъмнено беше нещо ново за него — Век 6e един от онези типове, към които жените винаги се чувстваха привлечени… както бе станало ясно през последните две седмици в управлението, където жените непрекъснато му се лепяха.