— Хайде, Дел Векио, време е да поразпитаме наоколо.
— Слушам, инспекторе.
Обикновено Хосе би му казал да се обръща към него с де ла Крус, но никой от «новите» му партньори не изкарваше повече от месец, така че какъв беше смисълът? «Хосе» беше изключено, разбира се — само един човек от управлението го бе наричал така, а това копеле се бе изпарило преди три години.
Отне им около час, докато обиколят наоколо, без да научат нищо съществено. Съседните сгради нямаха охранителни камери, не откриха и очевидци, но момчетата от екипа за оглед на местопрестъплението щяха да претърсят мястото сантиметър по сантиметър с фенерчетата, малките пластмасови пликчета и пинсетите си. Може би щяха да намерят нещо.
Съдебният лекар се появи към девет часа и си свърши работата, а след около още един час тялото беше готово за изнасяне. А когато се оказа, че има нужда от някой, който да помогне за това, Хосе с изненада видя как Век си сложи латексови ръкавици и скочи в контейнера.
Преди съдебният лекар да си тръгне с убитото момиче, Хосе попита за часа на смъртта и научи, че е станало предишния ден около обяд.
«Страхотно», помисли си той, докато колите и пикапите потегляха. Близо двайсет и четири часа преди да я открият. Спокойно можеше да са я докарали и от някой друг щат.
— Вкарай времето в системата — каза той на Век.
— Заемам се.
Новият му партньор се обърна и се запъти към един мотоциклет. Хосе извика подире му:
— Дъвката не е храна.
Век спря и хвърли поглед през рамо.
— Да не ме каниш на закуска, инспекторе?
— Просто не искам да вземеш да припаднеш, докато си на работа. Ще станеш за смях, а пък аз ще трябва да прескачам още едно тяло.
— Колко си грижовен само.
Някога може и да беше. Сега обаче беше гладен, а не му се ядеше сам.
— Ще се видим в денонощната след пет минути.
— Денонощната?
А, да — Век не беше тукашен.
— Закусвалнята «Ривърсайд» на Осма улица. Отворена е двайсет и четири часа.
— Ясно — Век си сложи черен шлем и преметна крак през машината, която сякаш се състоеше почти изцяло от двигател.
— Аз черпя.
— Както искаш.
Век натисна педала за газта.
— Винаги правя както аз искам, инспекторе. Винаги.
И отпраши, оставяйки диря от тестостерон след себе си. Докато се отправяше към необозначената си кола с цвят на овесена каша, Хосе се почувства като някой застаряващ тип в сравнение с него. Пъхна се зад волана, остави почти празната и съвършено изстинала чаша в специалната поставка и погледна покрай лентата към контейнера за боклук.
Извади телефона от джоба на сакото си и набра номера на управлението.
— Ало, де ла Крус е. Може ли да ме свържете с Мери Елън? — не му се наложи да чака повече от минута. — Здрасти, как си? Добре… добре. Слушай, искам да чуя обаждането за тялото край «Комодор». Аха. Добре… просто ми го пусни. Благода… ря… и недей да бързаш — той пъхна ключа в стартера. — Страхотно. Благодаря ти.
Пое си дълбоко дъх, запали двигателя… «Да, бих искал да съобщя за открит труп. Не, няма да ви дам името си. Намира се в контейнер за боклук в една пресечка на Десета улица, на две преки от «Комодор». Прилича ми на бяла жена, около двайсетинагодишна… Не, няма да ви дам името ши… Хей, защо просто не изпратите някого на адреса и не престанете да се тревожите за мен!»
Стиснал слушалката с всичка сила, Хосе усети, че трепери. Бостънският акцент беше толкова ясен и така познат, че сякаш някой бе върнал времето далеч, далеч назад.
— Инспекторе? Искаш ли да го чуеш още веднъж? — чу гласа на Мери Елън в ухото си.
Хосе затвори очи и отговори през свито гърло:
— Да, моля те…
Когато записът свърши, той се чу да благодари на Мери Елън и почувства как натиска копчето за прекъсване на разговора.
Досущ като вода, всмукана в канал, усети как бива повлечен в един кошмар от преди две години… когато бе влязъл в един скапан апартамент в западнала сграда, пълен с празни бутилки «Лагавулин» и кутии от пица. Спомни си как бе посегнал към ратворената врата на банята с разтреперана ръка. Беше убеден, че от другата страна ще открие мъртво тяло. Увиснало от душа на някой колан… или пък изпружено във ваната, потопено в кръв, вместо в пяна.
За Бъч животът на безмилостни, бързи обороти бе също толкова професионално занимание, колкото и работата му в отдел Убийства». Пиеше до късните часове и не само че имаше страх от обвързване, ами изобщо не бе в състояние да поддържа каквато и да било връзка.
Въпреки това двамата с Хосе бяха близки. Толкова, колкото Бъч изобщо бе бил с някого.