Обаче не се беше оказало самоубийство. Никакво тяло. Нищо. Един ден беше там, а на следващия… просто бе изчезнал.
През първите месец-два Хосе очакваше да чуе нещо за Бъч — било от самия него, било когато някой се натъкнеше на труп с чупен нос и нащърбен зъб.
Ала дните бяха станали седмици, които на свой ред се бяха превърнали в сезони. Хосе бе започнал да се чувства като лекар, който има нелечимо заболяване — най-сетне знаеше какво изпитват семействата на изчезналите. Бог му беше свидетел, че никога не бе очаквал сам да поеме по дългия път на това да не знаеш какво се е случило… но с изчезването на някогашния му партньор не само че го бе извървял, ами си беше купил парцел край него, беше си построил къща и се бе нанесъл в нея.
И сега, след като бе изгубил всяка надежда, след като бе престанал да се буди нощем, тормозен от въпроси без отговор… бе дошъл този запис. Вярно, милиони хора имаха бостънски акцент. Ала в гласа на О’Нийл имаше дрезгава нотка, която не можеше да бъде сбъркана.
Изведнъж Хосе почувства, че няма никакво желание да отиде в денонощната закусвалня, нито пък да яде. Въпреки това включи на скорост и натисна педала на газта.
В мига, в който бе погледнал в контейнера и бе видял липсващите очи и изтръгнатите зъби, бе разбрал, че му предстои да открие сериен убиец. Но и през ум не му беше минало, че ще тръгне да търси и още някого.
Време бе да намери Бъч О’Нийл.
Стига да беше възможно.
16.
Седмица по-късно Мани се събуди в собственото си легло с адски махмурлук. Добрата новина бе, че това главоболие поне си имаше обяснение. След като се бе прибрал вкъщи, се бе нахвърлил на скоча, сякаш му беше сторил нещо, и той си бе свършил работата, отрязвайки го тотално.
Първото, което направи, бе да посегне към телефона. С все още замъглен поглед набра номера на ветеринаря. Тези кратки сутрешни обаждания бяха станали нещо като ритуал за двамата. Слава богу, че и ветеринарят също страдаше от безсъние. Вдигна му още на второто позвъняване.
— Ало?
— Как е момичето ми? — последвалата пауза му каза всичко, което трябваше да знае. — Толкова зле?
— Ами, показателите й са добри, а и се чувства комфортно, но се притеснявам да не се стигне до окуцяване. Ще видим.
— Дръжте ме в течение.
— Задължително.
В този момент единственото, което можеше да стори, бе да затвори. Разговорът беше приключил, а той не беше от онези, които дрънкаха празни приказки… макар че дори да беше от тях, то пак нямаше да му даде онова, което искаше — здрав кон.
Преди алармата му да иззвъни в шест и половина и той да изпита чувството, че е получил куршум в главата, Мани я изключи и се замисли. Тренировка. Кафе. Обратно в болницата. Не, чакай. Кафе, тренировка, болницата. Определено първо се нуждаеше от кофеин. В това състояние изобщо не се виждаше да тича или да вдига тежести… нито да управлява тежки машини, като асансьора например.
Спусна крака на пода и седна. Начаса главата му затуптя, сякаш имаше свой собствен пулс. Той обаче отказваше дори да допусне, че болката може да се дължи на нещо друго, освен на алкохола. Не беше болен и определено нямаше тумор в мозъка… макар че дори да беше, пак щеше да отиде в «Свети Франсис». Това му беше в природата. По дяволите, като малък бе настоявал с караници да ходи на училище, когато беше болен, дори когато имаше шарка и приличаше на някоя от онези рисунки, в които трябва да се свържат точките, бе упорствал да се качи на училищния автобус.
В този конкретен случай майка му се бе наложила. И бе мърморила, че е досущ като баща си.
Нещо, което не беше комплимент и което бе слушал цял живот… и освен това не означаваше нищо за него, тъй като никога не бе виждал баща си. Всичко, което имаше, бе избеляла снимка… единствената, която си бе направил труда да сложи в рамка…
Защо, по дяволите, се бе сетил за него тази сутрин?
Кафето беше смеска на «Старбъкс». Докато то се вареше, той си облече дрехите за тренировка, а после изгълта две чаши до мивката, загледан в свръхранната змия на трафика, лъкатушеща по «Нортуей» в мътната светлина на зората. Последното, което направи, бе да грабне айпода си и да си сложи слушалките. По принцип не беше от бъбривите, но днес по-малко от всякога имаше нужда да налети на някоя жизнерадостна мадама с голяма уста.
Фитнес залата се оказа почти празна, което беше голямо облекчение, но надали щеше да трае дълго. Качи се на бягащата пътека до вратата, изключи новинарския канал, който течеше върху телевизора над главата му, и се залови за работа.