«Джудас Прийст» поддържаха ритъма на краката му, а мозъка му държаха изключен, докато схванатото му, сковано от болка тяло получаваше онова, от което се нуждаеше. Въпреки всичко, днес беше по-добре, отколкото след предишния уикенд. Пристъпите на главоболие все още не бяха престанали напълно, но все пак успяваше да се справи с работата и пациентите си и изобщо — да функционира нормално.
Това обаче го накара да се зачуди. Точно преди да се блъсне с колата си в онова дърво, Джейн също се бе оплаквала от пристъпи на главоболие. Ако бяха успели да направят аутопсия, дали щяха да открият аневризъм? От друга страна, каква беше вероятността и двамата да получат аневризъм в рамките само на…
«— Защо го направи, Джейн? Защо се престори на умряла?
— Сега нямам време за обяснение. Моля те. Знам, че искам твърде много от теб. Но имам пациент, който отчаяно се нуждае от теб. Търся те от цял час, така че не разполагам с никакво време…»
— Мамка му!
Мани побърза да стъпи върху страничните гумени планшири и стисна зъби в агония. Отпусна се върху контролния панел на уреда и започна да диша бавно и равномерно… или поне дотолкова, доколкото беше възможно, след като допреди миг си бягал, сякаш някой те гони.
През последната седмица бе научил (по системата проба и грешка), че когато болката го връхлети, най-добре е да изпразни ума си и да не мисли за нищо. Фактът, че този простичък трик действа, му вдъхваше увереност — ако наистина имаше аневризъм, който заплашваше да разкъса стената на някоя мозъчна артерия, никакво йога дишане не можеше да му помогне.
Също така бе забелязал и още нещо. Болката като че ли започваше, когато се замислеше за Джейн… или за онзи еротичен сън, който непрекъснато му се присънваше. Мамка му, напоследък, докато спеше получаваше толкова оргазми, че можеха да изцедят дори неговото либидо. И каквото извратено копеле беше, почти абсолютната сигурност, че в съня си отново ще срещне онази жена, го караше за първи път в живота си да очаква с нетърпение да си легне.
Въпреки че не бе в състояние да обясни как някоя мисъл или спомен би могла да предизвика пристъп на главоболие, добрата новина беше, че се забелязваше подобрение. С всеки изминал ден след онзи странен, подобен на черна дупка уикенд, той се чувстваше все повече самия себе си.
Когато агонията най-сетне отслабна и се превърна в далечна, тъпа болка, Мани отново стъпи на пътеката и довърши тренировката си. На излизане кимна на другите ранобудници, които тъкмо пристигаха, но си тръгна, преди въпроса «Добре ли си?» да му бъде сервиран от някой, видял го да увисва безжизнено върху уреда.
Когато се върна в апартамента, си взе душ, преоблече се в чисти хирургически дрехи и бяло яке, след това грабна куфарчето си и се запъти към асансьора. За да надхитри трафика, избра надземните пътища през града. По това време на деня «Нортуей» неизменно беше задръстен, но той се придвижваше бързо, слушайки «Май Кемикъл Романс». «Не съм добре» беше песен, на която незнайно защо не можеше да се насити.
Когато пристигна в болничния комплекс «Свети Франсис», първите утринни лъчи все още се опитваха да си пробият път, което означаваше, че ще е облачно. Не че за него имаше някакво значение. Озовал се веднъж в търбуха на звяра, времето изобщо не го интересуваше, освен ако не се извиеше някое торнадо, което никога не се бе случвало в Колдуел. Неведнъж бе идвал на работа по тъмно и си бе тръгвал също така по тъмно… ала никога не бе имал чувството, че му липсва нещо, само защото не усеща милувката на слънчевите лъчи и така нататък…
Интересно. Сега обаче имаше чувството, че нещо му липсва.
Беше постъпил в «Свети Франсис» след като бе изкарал хирургичния си стаж в «Йейл», възнамерявайки да се прехвърли в Бостън, Манхатън или Чикаго. Вместо това обаче се бе проявил и издигнал тук и ето че десет години по-късно все още беше на същото място, където бе започнал. Вярно, беше на върха в йерархията, беше спасил не един и два живота, подобрил бе много други и бе обучил следващото поколение хирурзи.
Проблемът бе, помисли си, докато слизаше по рампата, отвеждаща в подземния гараж, че всичко това му се струваше някак празно.
Беше на четирийсет и пет години, значи поне половината му съзнателен живот вече бе минал, а с какво можеше да се похвали? Луксозен апартамент, пълен със спортни дрехи, и работа, която поглъщаше всичко. Нямаше жена. Нямаше деца. Всички Коледи, Нови години и останалите празници прекарваше в болницата… оставяйки майка си да ги посреща сама, без съмнение — мечтаейки си за внучета, на каквито би било най-добре изобщо да не се надява.