Исусе, колко ли случайни жени бе изчукал през годините? Стотици? Сигурно.
Гласът на майка му отекна в главата му: «Приличаш досущ на баща си».
Което бе самата истина. И баща му беше хирург. И бе от онези, които хойкаха.
Всъщност, именно той бе причината Мани да избере Колдуел. Майка му бе работила в тукашното интензивно отделение, за да може да го издържа през дългите години на неговото следване. Ала когато се бе дипломирал? Вместо гордост, върху лицето й се бяха изписали резервираност и студенина… Колкото повече той бе заприличвал на баща си, толкова по-често бе виждал този дистанциран поглед в очите й. Идеята му бе, че ако двамата живеят в един и същи град, може би ще успеят да се сближат. Само че не се бе получило така.
Но тя беше добре. Сега живееше във Флорида, в един дом с игрище за голф, за който той бе платил, играеше разни игри с дами на нейната възраст, вечеряше с партньорите си на бридж и спореше кой кого е пренебрегнал на последното тържество. Мани на драго сърце я издържаше и връзката им се изчерпваше с това.
Баща му лежеше в един гроб в «Пайн Гроув». Беше загинал при катастрофа през 1983 година.
Опасно нещо бяха това колите.
Мани паркира поршето си, слезе и вместо да вземе асансьора, се качи по стълбите, за да се пораздвижи. След това използва свързващия коридор, за да влезе в болницата на третия етаж. По пътя си минаваше покрай лекари, сестри и други служители, кимаше им и продължаваше напред. Обикновено първо отиваше в кабинета си, но независимо от това какво казваше на краката си, днес се озова другаде.
Беше се насочил към стаите за следоперативно възстановяване.
Каза си, че иска да нагледа пациентите си, но това беше лъжа. Главата му все повече се замайваше, ала той не обръщаше внимание. При всички случаи беше по-добре от болката… пък и най-вероятно просто му беше паднала кръвната захар — нали беше тренирал, а след това не бе хапнал нищо.
Пациентка… търсеше пациентката си… Без име. Нямаше име, но знаеше стаята.
Когато приближи стаята, която бе най-близо до аварийния изход, усети, че му става горещо… и че по някаква причина проверява дали сакото му е опънато върху раменете. След това прокара ръка през косата си, за да я оправи. Прокашля се, стегна се, прекрачи прага и…
Осемдесетгодишният мъж в леглото спеше, а от тялото му стърчаха цял куп тръбички, сякаш беше кола, чийто акумулатор беше угаснал и сега се опитваха да го запалят.
Тъпа болка затуптя в главата на Мани, докато стоеше там и се взираше в мъжа.
— Доктор Манело?
Гласът на Голдбърг, разнесъл се зад гърба му, беше истинско облекчение, защото му даде нещо реално, за което да се залови… ръба на басейна, така да се каже. Той се обърна.
— Здрасти. Добро утро.
Другият мъж повдигна вежди, а после се намръщи.
— Какво правиш тук?
— Ти как мислиш? Наглеждам пациента.
Исусе, всички ли бяха започнали да си губят ума!
— Мислех, че ще си вземеш една седмица почивка.
— Моля?
— Така… Ъъъ… ми каза, когато си тръгна тази сутрин. След като те открихме тук.
— За какво говориш? — попита Мани, ала после махна с ръка. — Слушай, нека първо закуся, а после…
— Сега е време за вечеря, доктор Манело. Шест часът вечерта. Тръгна си оттук преди дванайсет часа.
Горещината, обляла го преди малко, се отцеди от него, отстъпвайки място на ледена вълна от нещо, което не бе усещал никога досега. Вкочаняващ страх го връхлетя с такава сила, че едва не го събори.
Възцари се неловко мълчание, нарушавано от шумовете в коридора отвън — стъпките на хора, бързащи напред-назад, за да отидат при някой пациент, служители бутащи контейнери с пране или пък разнасящи храна (вечеря, разбира се) от стая в стая.
— Аз… ще се прибера вкъщи — каза Мани накрая.
Гласът му бе все така силен, както обикновено, ала изражението на колегата му разкриваше истината за онова, което се случваше с него: независимо колко си повтаряше, че се оправя, вече не беше същият. Изглеждаше както преди. Звучеше както преди. Движеше се както преди.
Дори се опитваше да убеди сам себе си, че е същият както преди.
Но нещо се беше променило през онзи уикенд и той се боеше, че връщане назад няма.
— Искаш ли някой да те откара? — предпазливо попита Голдбърг.
— Не. Добре съм.
Трябваше да повика на помощ цялата си гордост, за да не се затича по коридора, когато се обърна, за да си върви. Ала със силата на волята той си наложи да вирне глава, да изпъне гръб и да закрачи спокойно.
Странно, но по някаква причина докато се връщаше по пътя, по който бе дошъл, Мани се сети за стария си професор по хирургия… онзи, когото университетската администрация бе «пенсионирала», когато навърши седемдесет. По онова време Мани беше второкурсник.