Доктор Теодор Бенедикт Станфорд.
В клас той беше истински задник, от онези, които най-много обичат, когато студентите сбъркат някой отговор, защото това му даваше възможност да ги унижи. Когато университетът беше обявил напускането му в края на годината, Мани и състудентите му бяха организирали прощално парти за жалкото копеле и се бяха напили, за да отпразнуват факта, че те са последното поколение, принудено да търпи гадостите му.
Същото лято Мани се бе хванал като чистач в института, за да изкара малко пари. Така се бе случило, че когато фирмата за преместване бе опразнила кабинета на Станфорд от последните кутии, той миеше коридора… а после старият човек също се бе появил иззад ъгъла, за да прекоси коридора за последен път.
Беше си тръгнал с високо вдигната глава — слязъл бе по мраморното стълбище и бе излязъл през величествения вход гордо изправен.
Мани се бе разсмял на арогантността му, непоклатима дори в лицето на старостта и забравата.
Ала сега, докато крачеше по същия начин, изведнъж се зачуди дали старецът наистина е изпитвал това.
Или Станфорд се бе чувствал като него в този миг.
Отритнат.
17.
Джейн чу звука от късане чак в офиса на тренировъчния център. Той я събуди, карайки я да повдигне глава от импровизираната възглавницата на ръцете си и да изпъне гръбнак, който бе превила върху бюрото. Късане… и плющене.
В първия миг си помисли, че е порив на вятъра, но после нещо в мозъка й прещрака. На подземното ниво нямаше прозорци. А и единствено буря би могла да причини такъв шум.
Джейн скочи от стола, заобиколи бюрото и се втурна по коридора, право към стаята на Пейн. Всички врати бяха отворени именно по тази причина — имаше само един пациент и макар че Пейн като цяло бе доста тиха, ако нещо се случеше…
Какъв, по дяволите, беше този шум? Чуваше се и някакво сумтене…
Джейн влетя през вратата на стаята и едва не изпищя. Господи… кръвта.
— Пейн!
Тя се хвърли към леглото. Близначката на Ви беше като обезумяла. Ръцете й се мятаха отчаяно, пръстите й се впиваха в чаршафите и в нея самата, ноктите й деряха ръцете, раменете, ключицата й.
— Не ги усещам! — крещеше тя така, че вампирските й зъби се подаваха; очите й бяха отворени толкова широко, че около тях се виждаше само бяло. — Не усещам нищо!
Джейн сграбчи едната й ръка, но тя й се изплъзна почти веднага, заради мокрите от кръв рани.
— Пейн! Престани!
Алена кръв оплиска лицето и престилката на Джейн, докато тя се мъчеше да обуздае пациентката си.
— Пейн! — ако продължеше така, много скоро раните й щяха да стигнат до костта. — Престани…
— Не ги усещам!
Химикалката се появи между пръстите на Пейн сякаш от нищото… ала всъщност, не, не беше никаква магия… Това беше химикалката на Джейн, онази, която тя държеше в страничния джоб на престилката си. В мига, в който я видя, всичко сякаш мина на забавен кадър, докато Пейн вдигаше ръка.
Замахът й беше толкова силен и точен, че бе невъзможно да бъде спрян.
Острият връх се заби право в сърцето. Тялото й подскочи нагоре, от устните й се откъсна предсмъртна въздишка. Джейн изпищя.
— Неееее…
— Джейн, събуди се!
Гласът на Вишъс не беше на мястото си тук. Поне докато Джейн не отвори очи… и не видя единствено мрак. Клиниката и кръвта, и задавеното дишане на Пейн бяха изместени от черен покров, който…
Изведнъж лумнаха свещи и първото, което Джейн видя, беше суровото лице на Вишъс. Той беше до нея, макар че двамата не си бяха легнали заедно.
— Джейн, това е само сън.
— Добре съм — избъбри тя и отмахна косата от лицето си. — Добре…
Надигна се на лакти, като дишаше тежко, все още не особено сигурна кое бе сън и кое — действителност. Особено при положение че Вишъс бе до нея. Напоследък те не само че не си лягаха заедно, но и не ставаха заедно. Джейн предполагаше, че спи в ковачницата, но може и да не беше така.
Надяваше са да не е така.
— Джейн…
В сумрачната тишина тя долови в гласа му цялата тъга, която не би разкрил при никакви други обстоятелства. А тя изпитваше абсолютно същото. Всички тези дни, в които рядко си говореха, стресът покрай възстановяването на Пейн, дистанцираността между тях… тази проклета дистанцираност… бе толкова тъжно.
Ала тук, на светлината на свещите, в брачното им легло, всичко това сякаш избледня.