— Идвах при теб, Джейн. Всяка вечер през тази седмица идвах при теб. Не исках да бъдеш сама. Нито пък да спя без теб.
С тези думи влезе в банята и след миг отвътре долетя звук от течаща вода.
Биваше го в приказките повече, отколкото си мислеше.
Джейн се протегна със задоволство. Знаеше, че и тя трябва да се размърда — време бе да отмени Елена след дневната й смяна в лечебницата. Но как само й се искаше да си лежи така през цялата нощ. Може би само още мъничко…
Вишъс излезе десетина минути по-късно, за да се срещне с Рот и братята, но преди да го направи, я целуна. Два пъти.
Джейн стана, изкъпа се, а после отиде до дрешника и отвори двукрилата врата. Вътре висяха кожени панталони — негови, обикновени бели тениски — нейни, бели престилки — нейни, рокерски якета — негови. Оръжията бяха заключени в сейф, обувките бяха на пода.
Животът й бе неразбираем в толкова много отношения. Дух, женен за вампир? Я стига.
Ала докато гледаше подредения дрешник, в който лудият им живот сякаш си почиваше сред прилежно прибраните дрехи и обувки, се почувства добре заради онова, което имаха. В този щур свят малко нормалност не беше нещо лошо, наистина.
Независимо какво разбираше човек под нормалност.
18.
В клиниката на тренировъчния център, Пейн правеше упражненията си… както бе започнала да мисли за тях. Легнала в болничното легло и отместила възглавниците настрани, тя скръсти ръце на гърдите си, стегна мускулите на корема си и бавно се надигна. Когато застана в седнало положение, разпери ръце и също така бавно се отпусна назад.
Камо един път бе достатъчен, за да накара сърцето й да забие учестено, а дишането й да стане тежко, ала си даде съвсем кратка почивка, преди да повтори упражнението. После пак. И пак.
Всеки път усилието ставаше все по-голямо, докато челото й се ороси от пот, а мускулите на корема й се обтегнаха болезнено. Джейн й бе показала как да го прави и Пейн предполагаше, че има някаква полза, макар че в сравнение с онова, на което бе способна някога, то бе като да сравнява искра с огън.
Всъщност Джейн се бе опитала да я накара да направи много повече… дори й бе докарала един стол на колелца, с чиято помощ да се придвижва, но на Пейн й бе отвратителен дори видът на нещото, да не говорим пък за мисълта да прекара живота си, търкаляйки се в него.
През последната седмица бе отказвала всякакви опити на тези около нея да направят живота й по-удобен, надявайки се на някакво чудо… което така и не се бе случило.
Струваше й се, че са минали векове от двубоите й с Рот… откакто бе усещала координираността и силата на крайниците си. Беше приемала толкова неща за даденост и сега изпитваше по онази, която бе някога, такава скръб, каквато според нея можеше да се изпитва единствено за мъртвите.
Разбира се, можеше да се каже, че тя бе умряла. Просто тялото й не беше достатъчно умно, за да престане да функционира.
Пейн рухна и остана да лежи, изругавайки на Древния език. Когато най-сетне събра достатъчно сили, откри кожената лента, която бе вързала около бедрата си. Беше я стегнала толкова, че несъмнено прекъсваше кръвообращението си, ала въпреки това не го усещаше, нито пък почувства някакво облекчение, когато щракна закопчалката и лентата се отпусна.
Беше все така от нощта, когато се прибра от болницата. Никаква промяна.
Затвори очи и отново поде вътрешната си война, в която страховете й вадеха меч срещу ума й. Резултатът беше още по-трагичен. След седем дни и нощи, армията на разума й страдаше от тежка липса на муниции и сериозно изтощение сред войниците си. Така че съотношението на силите постепенно се обръщаше. В началото се бе носила на вълните на оптимизма, ала той се бе стопил, отстъпвайки място на примирено търпение, което също не бе траяло дълго. Оттогава насам се влачеше по този пуст път на безпочвена надежда. Сама.
Честно казано, самотата беше най-ужасната част от това изпитание. Въпреки всички, които идваха в стаята й и си отиваха, тя се чувстваше напълно откъсната, дори когато те присядаха до леглото й и разговаряха с нея, или пък се грижеха за съвсем простичките й нужди. Прикована към леглото, тя се намираше в друго измерение, разделена от огромна, невидима пустиня, над която можеше да погледне, но която не бе в състояние да прекоси.
И колко странно бе само. Болката при мисълта за всичко, което бе изгубила, ставаше още по-остра, в мига в който се сетеше за човешкия си лечител… което бе толкова често, че бе изгубила бройката.