[* В скандинавската митология — войнствени девици, които решават кой да умре в битка и кой — не. — Бел.прев.]
Ето защо съвсем ясно я чу да изрича едно име.
— Вишъс.
Яростта на баща му бе заменена от мимолетно объркване. Преди той да успее отново да заеме отбранителна позиция, жената засия с нещо, което несъмнено беше нечестива светлина.
— Татко! — изкрещя Кор и се втурна напред. Ала беше твърде късно. Тя го бе докоснала.
Пламъци изригнаха около суровото брадато лице на баща му и обгърнаха тялото му, сякаш бе сено. Със същата грация, с която го бе смъкнала от седлото, жената отскочи назад и загледа как той трескаво се мъчи да потуши огъня. Напразно. Нечовешките писъци на Блъдлетър отекнаха в нощта, докато пламъците, срещу които кожените му дрехи бяха безсилни, го изгаряха жив.
Неспособен да се приближи до огнения ад, Кор се закова на място и вдигна ръка пред себе си, опитвайки да се предпази от горещината, която бе много по-силна, отколкото би трябвало да бъде.
И през цялото време жената стоеше над гърчещото се, потръпващо тяло; красивото й, свирепо лице, се осветяваше от треперливото оранжево сияние.
Кучката се усмихваше.
А после вдигна глава и го погледна. В първия миг Кор отказа да повярва на очите си. Ала светлината на пламъците не лъжеше.
Взираше се в женско копие на Блъдлетър. Същата черна коса, бледа кожа и светли очи. Същата структура на костите. И най-вече — същата отмъстителна светлина в свирепите очи, същата смесица от екстаз и задоволство, причинени от отнемането на чужд живот, която самият Кор познаваше толкова добре.
Изчезна миг по-късно, потъвайки в мъглата по начин, различен от този, по който се дематериализираше расата му.
Веднага щом можа, Кор се втурна към баща си, но не беше останало нищо, което да спаси… и почти нищо, което да погребе. Рухнал на колене, пред димящите кости и вонята, за миг той бе обзет от срамна слабост — в очите му се появиха сълзи. Блъдлетър беше истински звяр, ала като единствен признат негов син, двамата с Кор бяха близки… всъщност, те сякаш бяха едно.
— В името на всичко свято — дрезгаво се обади Зайфър. — Какво беше това?
Кор примига няколко пъти, преди да хвърли яростен поглед през рамо.
— Тя го уби.
— Аха. И още как.
Докато шайката копелета се приближаваше към него, Кор помисли какво да каже, какво да стори.
Изправяйки се сковано, той се опита да повика коня си, ала устата му бе твърде пресъхнала, за да подсвирне. Баща му… негов отколешен съперник, но и опора, беше мъртъв. Мъртъв. И всичко бе станало толкова бързо, прекалено бързо.
Баща му си беше отишъл.
Убит от жена.
Когато най-сетне можа, Кор огледа мъжете пред себе си един по един: двамата върху конете, двамата на земята и онзи от дясната му страна. Внезапно осъзна, че съдбата им, каквато и да бе тя, зависеше от онова, което щеше да направи в този миг, тук и сега.
Не беше готов за подобна отговорност, ала нямаше да обърне гръб на онова, което трябваше да стори.
— Чуйте ме добре, защото ще го изрека само веднъж. Ще запазите случилото се в тайна. Баща ми загина в битка с врага и аз изгорих тялото му, за да го почета и да го задържа до себе си. Закълнете ми се.
Копелетата, заедно с които бе живял и воювал толкова дълго, се подчиниха и след като плътните им гласове отлетяха в нощта, Кор се наведе и като зарови пръсти в пепелта, ги поднесе към лицето си и ги прокара по бузите си, оставяйки черни дири чак до вените от двете страни на шията си. После взе единственото, останало от баща му — димящия, овъглен череп — и като го вдигна над главата си, заяви правата си върху войниците пред себе си.
— Сега аз съм единственият ви повелител. Вречете ми се, тук и сега… или сте мои врагове. Е, какво ще бъде?
Нямаше никакво колебание. Мъжете паднаха на едно коляно, извадиха кинжалите си и като нададоха гръмък боен вик, забиха остриетата в земята пред себе си.
Кор се загледа в сведените им глави и му се стори, че усеща как върху плещите му ляга мантия на отговорност. Блъдлетър беше мъртъв. Напуснал света на живите, той щеше да се превърне в легенда, водеща началото си от тази нощ.
И точно както бе правилно и подобаващо, синът щеше да поеме по стъпките на баща си и да поведе тези войници, които нямаше да служат на Рот, краля, който не искаше да властва, нито на Братството, което отказваше да се принизи до това… а само и единствено нему.