О, как само й липсваше той! Колко ли часове бе прекарала в спомени за гласа и лицето му в онзи последен миг между тях… докато те се превърнеха в одеяло, с което да се топли в дългите, студени периоди на тревога и притеснения.
За съжаление, досущ като разума й, това одеяло започваше да се изтърква от употреба, а нямаше как да го закърпи.
Лечителят й не принадлежеше на нейния свят и никога нямаше да се върне. Той бе просто кратък, ярък сън, пръснал се на късчета сега, когато се бе събудила.
— Престани — каза си на глас.
Използвайки силата в горната част на тялото си, която се опитваше да поддържа с такива усилия, Пейн се обърна, за да вземе двете възглавници до себе си, борейки се с мъртвата тежест на долната половина на тялото си и…
Изгуби равновесие само за миг и се наклони на една страна, а ръката й събори чашата с вода върху масичката до нея. Която определено не беше предмет, направен за подобен удар.
Чашата се строши, а Пейн затвори уста — единственият начин, по който бе в състояние да сдържи писъците, надигнали се в гърдите й. Откъснеха ли се от устните й, те никога нямаше да спрат.
Когато реши, че си е възвърнала самоконтрола, тя надникна над ръба на леглото към бъркотията, която бе направила на пода. При други обстоятелства това би било толкова нормално — бе разляла нещо и то трябваше да бъде почистено.
Някога просто би се навела и би го избърсала.
Ала сега? Сега имаше две възможности. Да остане да си лежи и да повика някого за помощ, като инвалид. Или да помисли, да си състави план и да се помъчи да бъде независима.
Отне й известно време, докато си избере места, за които да се залови, както и да прецени разстоянието до пода. За щастие я бяха изключили от тръбичките, които се вливаха в ръката й, но все още имаше катетър… така че навярно не беше добра идея да се опитва да почисти сама.
Ала просто не можеше да понесе унижението от това просто да си лежи тук. Вече не беше воин, а дете, неспособно да се грижи за себе си.
И това бе непоносимо.
Извади няколко хартиени кърпички, както им казваха, свали страничната решетка на леглото, залови се за нея и се изви на една страна. От усукването краката й се преметнаха настрани, като краката на марионетка — движение, напълно лишено от всякакво изящество, но поне успя да се протегне надолу, мъчейки се да достигне гладкия под с меката материя в ръката си.
Докато го правеше, опитвайки се да запази равновесие на ръба на леглото, Пейн се почувства уморена от това да се грижат за нея и за нуждите й, да я къпят и повиват, сякаш беше новородено…
В този миг тялото й последва чашата. Без никакво предупреждение, ръката й се плъзна по свалената решетка и Пейн политна към пода с главата напред, неспособна да се съпротивлява на притеглилата я гравитация. Протегна ръце, за да посрещне удара, но те се хлъзнаха по мокрия род и тя се строполи по лице със сила, която изкара въздуха от дробовете й.
А после остана да лежи неподвижно.
Беше хваната като в капан. Леглото подпираше безполезните й крака, задържайки ги над главата и тялото й и притискайки я към пода.
Пейн си пое въздух с усилие и извика:
— Помощ… помоооощ…
С лице, плътно притиснато до пода, ръце, които бързо започваха да изтръпват и дробове, пламнали от недостига на кислород, в тялото й се надигна ярост, която я накара да затрепери цялата.
Започна като тънко писукане. А после звукът се превърна в движение, когато бузата й бавно се захлъзга по плочките, опъвайки кожата й, докато на Пейн не й се стори, че някой се опитва да я одере от черепа й. След това напрежението в тила й се усили, тъй като гъстата й плитка дърпаше главата й назад, докато в същото време странното положение на тялото й я буташе напред.
Призовавайки на помощ цялата си сила и ярост, тя премести ръцете си, така че дланите й отново се опряха в пода. Пое си огромна глътка въздух и се оттласна, обръщайки се по гръб…
Дългата й плитка падна върху пречките на решетката и се оплете между тях, задържайки я на място, като в същото време изви врата й към рамото. Приклещена по този начин, неспособна да помръдне, Пейн виждаше единствено краката си — дългите си, слаби крака, за които никога досега не се бе замисляла особено.
Кръвта започна да се оттича от тях и пред очите на Пейн кожата на прасците й постепенно побеля като хартия.
Свила юмруци, тя нареди на палците на краката си да помръднат.
— Проклети да сте… мръднете…
Би предпочела да затвори очи, за да се съсредоточи, но не искаше да пропусне чудото, в случай че се случеше. Ала то не се случи.
Не се бе случило досега. И както Пейн постепенно започваше да осъзнава… никога нямаше да се случи.