— Не мога да му го причиня — каза тя. — Съжалявам. Отказвам да го поставя в това положение.
Стонът, откъснал се от гърлото на Пейн, бе отчаяние, изтръгнато право от сърцето и полетяло на свобода.
— Лечителко, изборът е мой. Животът е мой. Не твой. Ако искаш да бъдеш истинска спасителка, направи го така, че да изглежда като злополука, или ми дай оръжие и аз сама ще го сторя. Но не ме оставяй в това състояние. Не мога да го понеса, а ако продължа така, няма да си направила нищо добро за своята пациентка.
Част от Джейн бе знаела, че това предстои. Беше го зърнала толкова ясно, колкото и бледите сенки на тъмните рентгенови снимки, които й казваха, че гръбнакът би трябвало да работи както трябва… а ако не го правеше, значи гръбначният мозък бе необратимо увреден.
Взря се в краката, почиващи неподвижно под завивката, и се замисли за Хипократовата клетва, която бе дала преди години — «Преди всичко не вреди» бе първият й принцип.
Трудно й бе да не се съгласи, че да остави Пейн в това състояние означаваше да й навреди… особено при положение че Пейн дори не бе искала операцията. Джейн бе тази, която бе настояла да го направят, натрапвайки й личните си мотиви… а и Ви бе сторил същото.
— Ще намеря начин — заяви Пейн. — Някак си ще намеря начин.
На Джейн й беше трудно да не й повярва. А шансът за успех беше по-голям, ако тя й помогнеше — Пейн беше слаба и всяко оръжие в ръцете й би могло да има катастрофални последици.
— Не знам дали съм в състояние да го направя — думите излязоха от устата на Джейн бавно, с усилие. — Ти си му сестра. Не знам дали някога ще ми прости.
— Не е нужно да научава.
Господи, ама че гадно положение. Ако самата тя бе прикована към това легло, би се чувствала точно както Пейн и би искала някой да й помогне да изпълни последното си желание. Ала товарът да пази нещо подобно в тайна от Ви? Как би могла да го стори?
Само че… единственото по-ужасно от това, би било той да не се завърне от тъмната си страна. А да убие собствената си сестра? Е, то бе като да вземе свръхскоростен влак точно на там, нали?
Ръката на пациентката й откри нейната.
— Помогни ми, Джейн. Помогни ми…
Когато си тръгна от срещата на Братството и се отправи към клиниката в тренировъчния център, Вишъс се чувстваше така, сякаш отново бе себе си… и то по хубав начин. Сексът с неговата шелан бе жизненоважна мисия и за двама им, нещо като ново начало, което не беше единствено физическо.
Господи, прекрасно бе отново да бъде с нея. Вярно, все още имаше проблеми и… ами колкото повече се приближаваше към клиниката, толкова повече стресът лягаше върху раменете му като наметало… или по-скоро — като огромен товар. Ходеше да види сестра си всяка вечер, както и по изгрев-слънце. Първите няколко дни хранеше големи надежди, ала сега… сега те бързо отслабваха.
Все едно. Пейн имаше нужда да излезе от онази стая и тази вечер той възнамеряваше да стори точно това. Не беше дежурен, така че щеше да я разведе из имението и да й покаже, че има и други неща освен онази подобна на килия болнична стая, неща, заради които си струва да живее.
Физическото й състояние не се подобряваше.
Значи умът й трябваше да я преведе през всичко това. Просто трябваше.
С две думи? Не беше готов да я изгуби точно сега. Вярно, беше край нея вече цяла седмица, но това не означаваше, че я познава по-добре, отколкото в началото… а му се струваше, че и двамата се нуждаят един от друг. Никой друг не беше роден от проклетото божество, което се наричаше тяхна майка, и може би заедно щяха да открият начин да се оправят с всичката гадост, която това предполагаше. За бога, не беше като да имаше разписана програма, която ти помага да се пребориш с това, че си дете на Скрайб Върджин.
Здравейте, казвам се Вишъс. Аз съм неин син и съм такъв от триста години насам.
ЗДРАВЕЙ, ВИШЪС.
Тя отново ми сервира поредната изненада и едвам се сдържам да не отида от Другата страна и дай се разкрещя.
РАЗБИРАМЕ ТЕ, ВИШЪС.
А, и още нещо. Страшно ми се иска да изкопая баща си и отново да го убия, обаче не мога. Така че просто ще се опитам да опазя сестра си жива, въпреки че е парализирана, както и да намеря начин да потисна желанието да си причиня болка, за да мога да се справя с всичко това.
ТИ СИ ХЛЕНЧЕЩ СЛАБАК, ВИШЪС, НО НИЕ ПОДКРЕПЯМЕ ЖАЛКИЯ ТИ ЗАДНИК.
Той прекоси тунела, мина през кабинета, излезе през стъклената врата и пое по коридора. Докато минаваше покрай тренировъчната зала забеляза, че някой тича така, сякаш маратонките му горят, но иначе наоколо не се виждаше никой друг… а той подозираше, че Джейн все още е в леглото им, излежавайки се, след като се бе погрижил за нея. Мисъл, доставяща огромно удовлетворение на обвързвания вампир в него. Ама наистина.