Когато стигна до стаята за възстановяване, не почука, а направо…
Първото, което видя, когато прекрачи прага, бе спринцовката. Второто — че тя бе на път да премине от ръката на Джейн в тази на близначката му.
За което нямаше никаква терапевтична причина.
— Какво правите? — ахна, обзет от внезапен ужас.
Джейн рязко се обърна към него, ала Пейн не го погледна. Очите й бяха приковани върху иглата, сякаш тя бе ключът от вратата на нейната затворническа килия. И наистина — тя щеше да й помогне да стане от леглото… и да се озове в ковчег.
— Какво, по дяволите, правите — не беше въпрос. Защото вече знаеше.
— Изборът е мой — мрачно заяви Пейн.
Джейн срещна погледа му.
— Съжалявам, Ви.
Бяло петно изплува пред очите му, но изобщо не му попречи да се хвърли напред. Погледът му се проясни в мига, в който стигна до леглото, и той видя как ръката с ръкавицата се сключва около китката на неговата шелан.
Желязната му хватка бе единственото, което делеше близначката му от сигурна смърт. И той се обърна към нея, не към Джейн.
— Да не си посмяла!
В очите на Пейн, срещнали неговите, имаше също толкова ярост.
— Нито пък ти!
За миг Ви се сви. Беше се взирал в лицата на победени врагове, захвърлени покорни и забравени любовници (както мъже, така и жени), ала никога досега не бе виждал толкова дълбока ненавист.
Никога.
— Ти не си моят бог! — изкрещя тя. — Ти си ми само брат! И нито ти, нито майка ми можете да ме приковете в това тяло!
Гневът им бе толкова равен по сила, че за първи път в живота си Ви не знаеше как да постъпи. В крайна сметка, какъв беше смисълът да влиза в конфликт с толкова равностоен противник?
Проблемът бе, че ако си тръгнеше сега, следващото, което му предстоеше, щеше да бъде погребение.
Изпитваше желание да закрачи напред-назад, за да укроти гнева си, но проклет да беше, ако извърнеше поглед дори само за миг.
— Дай ми два часа — каза най-сетне. — Не мога да те спра, ала мога да те помоля да ми дадеш сто и двайсет минути.
Очите на Пейн се присвиха.
— Защо?
Защото възнамеряваше да направи нещо, което би било немислимо в началото на всичко това. Но в момента ситуацията представляваше своеобразна война и той не можеше да си позволи лукса да избира оръжията — трябваше да използва онова, с което разполага, дори ако то му беше отвратително.
— Ще ти кажа точно защо — Ви издърпа спринцовката от ръката на Джейн. — Ще го направиш така, че това да не ме преследва до края на шибания ми живот. Какво ще кажеш за тази шибана причина? Достатъчно добра ли е за теб?
Клепачите на Пейн се притвориха и в стаята се възцари дълго мълчание. А после тя каза:
— Ще ти дам онова, което поиска, но остана ли парализирана в това легло, няма да променя решението си. Така че преди да тръгнеш, премисли какво точно очакваш… и се чувствай предупреден — не се опитвай да говориш с нашата мамен. Няма да заменя този затвор за друг в нейния свят.
Вишъс прибра спринцовката в джоба си и извади кинжала, втъкнат в колана му.
— Дай ми ръката си.
Пейн се подчини и той поряза първо нейната длан, а после и своята. След това долепи двете рани.
— Закълни се. Закълни ми се над общата ни кръв.
Устните на Пейн потръпнаха, сякаш при други обстоятелства би се усмихнала.
— Нямаш ли ми доверие?
— Не — дрезгаво отвърна той. — Ни най-малко, миличка.
Миг по-късно ръката й стисна неговата, а очите й се навлажниха.
— Заклевам се.
Гърдите на Вишъс се отпуснаха и той си пое дълбоко дъх.
— Добре.
Пусна ръката й, обърна се и тръгна към вратата. В мига, в който се озова навън, незабавно се отправи към тунела.
— Вишъс.
Гласът на Джейн го накара да се обърне. Прииска му се да изругае, ала вместо това поклати глава и каза:
— Не идвай след мен. Не ме търси. Точно в този миг нищо добро няма да излезе от това да съм близо до теб.
Джейн скръсти ръце на гърдите си.
— Тя е моя пациентка, Ви.
— Тя е моя плът и кръв — в раздразнението си той вдигна ръка. — Нямам време за това. Махам се оттук.
И с тези думи се затича. Оставяйки я зад себе си, сама.
19.